За добро или за лошо, хората не сме създадени да помним ранното си детство. Не можем да си спомним първия път, когато майка ни ни е целунала по челото, нито да извикаме в паметта си моментите, в които баща ни си е държал ръката на малките ни кореми, за да успокои коликите.
Много безценни мигове от детството потъват в забвение и никога не се появяват отново на екрана на съзнанието. Тази съдба обаче не сполита любимата играчка. Всеки помни любимата си играчка. Дали е плюшен Мечо Пух, парцалена кукла, гумено пате, разглобяем робот или музикално влакче, играчката, на която се е паднала честта да бъде любима на едно дете никога не потъва в историята просто така. Много често тя се предава от поколение на поколение, а мнозина могат да си я спомнят дори след като от детството им са минали десетки, десетки години.
Играчката е помощник номер едно на детето в играта – най-същественият процес, през който детето се развива. През играта децата се формират като личности, развиват двигателните си умения и се изправят пред важни психични задачи.
Затова и родителите не бива да се отнасят към детските играчки с пренебрежение, а отношението „Нека има нещо там да играе“ е далеч от добрите практики в съвременното родителство. Всъщност, играчките са най-значимите предмети в детската стая. И ако се върнете назад във времето, вероятно ще си спомните, че за вас любимата играчка е била повече от вещ: тя е служила като помощник в общуването с другите, зона на сигурност и уют, първи приятел.
Същото се отнася и до детето ви, въпреки че днес мобилните телефони и таблетите масово изместват играчките като верни партньори на децата. Едно все по-натрапчиво изместване в посока технологичния свят на новото време, което обаче не може успешно да изземе функцията на класическата играчка.
И като стана дума за класическа играчка, и тук класиката търпи промени. Докато за родителите ни металната кокошчица, която кълве трохи е била хит, а играта на стъклени топчета е била върхът, днес нещата стоят по-различно и производителите на играчки се надпреварват да измислят по-високотехнологични и по-сложни играчки, които да отговарят на завишените изисквания на децата, а и на родителите.
По въпроса дали включените технологични механизми са най-важната характеристика на една играчка може да се дебатира. Със сигурност влагането на смисъл в играчката е не по-малко значимо, но технологиите безспорно могат да помогнат. Според психолозите основната задача на играчката е да развива умения у децата. За най-малките тя е свързана с различни цветове и текстури на пипане, тъй като това развива сетивата. После идва ред на играчките, в които детето може да пълни, да взима, да поставя – функционални играчки, които развиват координацията и фината моторика.
Удачен пример за добра играчка са образователните продукти на български език на Fisher-Price серията Laugh & Learn™. И в частност - Кученцето. Симпатичният синеок куч със сини уши е мек и приятен на допир, а освен това реагира на докосването на детето с песни и фрази, които въвеждат над 100 думи: форми, цветове, части на тялото др.
Кучето има три нива на функционалност, от които се избира според възрастта и индивидуалния етап на развитие на детето: първото ниво позволява на малкото да натиска ръцете, краката, нослето и сърчицето и да чува някои думи. Второто ниво, за по-големи деца, ги окуражава да броят, да намират цветове и да идентифицират части на човешкото тяло като им пуска забавни реплики. На третото ниво кучето пее забавни песни и въвлича децата във вълнуващи игри, разширявайки речника им.
Ако се върнем на темата с класическите играчки, това куче има всички данни да стане претендент за класика в света на играчките на нашия век. Разбира се, това не значи да изхвърлите старите парцалени кукли или да натикате металната кокошка, която кълве трохи, в най-дълбокия кашон на тавана.
Кученцето с даденото от нас индианско име „Синьото ухо“ е повод да обърнете внимание на играчките, с които играе детето ви. То само ще избере коя да е любимата му играчка, но родителите са тези, които първоначално ще му я предложат.
