Винаги е изненадващо, а често и приятно, когато читателите се превърнат в автори. Понякога те имат желание да опишат своя история, която ги е развълнувала, както в миналогодишния конкурс „Моята история от изолацията“, a друг път – да създадат приказка и да ни я изпратят, както при конкурса „Напиши ми приказка“. Тогава в Mamamia се получиха рекордния брой от около 300 приказки, най-добрите от които бяха публикувани в детска книжка.
Днес отново публикуваме приказка, изпратена ни от наша читателка. Виолета Йорданова ни изпрати своя малка приказна история, която е вдъхновена от непрестанните бели на малката й червенокоса дъщеричка.
Публикуваме я тук, с надеждата да достигне до още някое палаво дете, което обожава бонбоните, точно като малката Дуди:
Дуди и бонбоненото приключение
В един зимен, но топъл ден, малката Дудулина, или на кратичко Дуди, отвори очички. Беше се сгушила в обвивката на един шоколадов бонбон, защото отново беше яла през нощта от любимото лакомство. Поради миниатюрната си форма тя успяваше да се скрие навсякъде, но щом я забележеха нямаше как да не остане незапомнена. Дуди беше нежна и крехка като малко цветче. Бялата й кожа, румените устни и чипото носле стояха чудесно на миловидното й личице. Хитрият поглед и червената й коса ясно даваха да се разбере, че това мъничко момиченце не беше така безобидно, колкото изглеждаше. Дуди обичаше да прави белички, но най-много от всичко, обичаше да похапва сладкиши.
Та тази нощ беше една от многото, в които Дуди се беше събудила от наистов глад. Тихичко беше преминала от единия край на къщата до другия, беше обиколила целия дом, но никъде не бяха останали бонбони.
Майката и бащата на Дуди бяха скрили всички сладки неща от нея, защото знаеха колко лакомо и ненаситно е това мъниче. Предвид възрастта й( 5 години) тя трябваше да яде предимно полезни неща като плодове и зеленчуци, за да стане великан като тях, а не да остане мъничка и крехка както сега. Бонбоните обаче не съдържаха полезните съставки, от които децата растат големи.
Дуди ядосана си помисли: ,,Мама и тати пак са ме оставили без сладкиши. Този път коремчето ми е толкова гладно и не ще се спра, докато не намеря поне един бонбон“.
Малката фурия скочи върху края на една от великанските лъжици, които стояха на масата. И както катапулт изстрелва снаряд, полетя през прозореца. Учудващо топла беше тази нощ и той беше отворен, за да се проветрява помещението от вкусната гозба, която майка й беше оставила да се готви във фурната през нощта.
Понеже беше мъничка и лека, Дуди падна върху един клон, оттам като една малка маймунка се прехвърли на още един, после още един и накрая, от дърво на дърво, се озова на покрива на магазина за сладкиши.
– Какво блаженство – помисли си Дуди. – Сега през комина ще се спусна като Дядо Коледа и направо в центъра на магазина ще се озова. Всички спят и никой няма. Ще изям всички бонбони, които видя.
Речено-сторено. Тя скочи в комина. Спускането беше забавно, но през цялото време кихаше заради многото прахоляк, който се беше загнездил в него. Щом се озова на пода в централната част на магазина, Дуди разбра, че е в царството на сладкишите. Хиляди видове курабийки с глазури в различни цветове и форми изпълваха погледа й. Меденки, понички и бонбони сякаш танцуваха пред нея и я подканваха да затанцуват заедно. С лъвски скок достигна първата меденка и я изяде наведнъж. След меденката, тя изяде и два бонбона.
Докато тичаше към поредната сладост, Дуди усети чуждо присъствие зад себе си. Щом се обърна, осъзна, че над нея зорко се е ококорил котаракът Руфас, който беше готов с една хапка да я схруска. От полета си през комина, Дуди беше станала цялата в пепел и нямаше помен от беличкото червенокосо момиченце. Придобила бе тъмносив цвят, точно като малко мишле.
Руфас с трепет се хвърли към „мишлето“ и започна гонитба през целия магазин. Дуди се спъваше и падаше, търкулваше се като топче по дървения паркет на магазина, а котаракът не се отказваше. Близо час продължи тази ,,игра“. Накрая тя направи опит да прескочи една купичка с карамелизирани фъстъци, но не се получи. Падна и от умора не можа повече стане. От гонитбата прахолякът от комина по нея вече го нямаше. Големият котарак бавно се приближаваше към нея, а тя умираше от страх.
Затвори очи и си помисли за всички тревоги и бели, които беше направила до момента, помисли си колко ще й липсват майка й и баща й…
Изведнъж усети нещо топло и лигаво да покрива цялото й телце. Това не бяха острите зъби, които очакваше. Пухкавите лапички я обгърнаха, Дуди отвори очички и разбра, че котаракът Руфас пламенно я е гушнал и я облизва с големия си език. Той нямаше никакво намерение да я яде. Първоначално я беше помислил за сиво мишле, заради пепелта от комина, но после тя му бе заприличала на малък бонбон, който да ближе, гушка и пази през цялата нощ.
Малката калпазанка си беше намерила още един приятел-любител на бонбоните като нея.
