Външният вид е важен, но не заради каквото си мислите

| от Евелина Бонева |

Като бях по-млада, външният вид ми се струваше особено важен. Можех с часове да разговарям с приятелки за това какъв е най-добрият начин да си махнеш космите на краката, при какви обстоятелства тези косми израстват под кожата, какви са предимствата и недостатъците на епилатора, на кола маската, на самобръсначката и на вече ретроградния депилатоар.

Правех косата си червена, руса, синя, лилава, оранжева, всичко това с ясната идея, че единственият цвят, който ми отива, е кестенявият, с който съм се родила. Носех къси потници и впити дънки. Танцувах по дискотеките с извадени червени прашки. Купувах си маркови кецове. Преди да се осмеля да си оскубя веждите, ги мажех със син гел за коса, за да изглеждат по-тънки и ходех със сини петна по челото. А преди да пристъпя към окончателната раздяла с мустаците си, ги изрусявах, за да блестят на слънцето.

Изобщо, обръщах внимание на външния си вид, като изключим ръцете. Никога не си махнах космите на ръцете. Оставих ги свободни и девствени, да си виреят и да будят възмущение. Впоследствие се случи така, че понадебелях с едни 20 килограма и външният ми вид ми стана по-малко интересен. Както не обичам да чистя пода, защото никога не става перфектен и винаги остава по някой животински косъм в някой ъгъл, така и спрях да обичам да се глася, тъй като като си с повече кила, отколкото би следвало, не можеш да изглеждаш перфектно. Или поне така си мислиш.

Иди обяснявай на жена, която е била слаба, след което е станала дебела, че сексът е в усмивката. Дрън дрън. Откакто ковид пенетрира животите ни, отслабнах с 10 кг за три седмици, след като се разболях от него. Сега бих могла отново да се върна към суетата и да заглеждам жените, за да видя колко добре са им оформени веждите, но не го правя и се чудя защо.

Имам един страх (имам милиони страхове), но говоря за един много дълбок и адски фрустриращ, а именно, че ще загубя контрол над съзнанието си, ще отключа психоза или ще изпадна в дълбока, инвалидизираща, резистентна на медикаменти депресия, и ще загубя абсолютно всякакъв интерес към външния си вид. В резултат, ще започна да се разхождам по улиците с еднометрови косми по краката, побеляла коса и моржови мустаци, както прави една позната шизофреничка в квартала. Не ме притеснява, че хората ще си кажат „Уау, тая как може да ходи с косми на краката“, а това, че ще съм толкова навътре в бездната, че няма да ми пука и на йота какво ще кажат хората.

Но както и да е, това още не се е случило, защото днес се изкъпах и обръснах, а преди да изляза, си сложих спирала за мигли. Да си „поддържана“ жена е времеемко, трудоемко и финансоемко. И въпреки цялата  условност на словосъчетанието „поддържана жена“, което лингвистично уравнява жената с автомобил или пералня, е хубаво да не се занемаряваме визуално и това няма общо с това колко мъже тичат подир нас. Или поне тичаха, когато имаше социален живот и места, на които човек да среща други хора, сред които и мъже.

Инвестицията в тялото е и инвестиция в психичното, която понякога се възвръща, когато имате най-голяма нужда от нея. Интелектуалките имаме склонност да загърбваме телесното и да презираме фокуса върху външния вид, защото, нали, важна е душата. Важно е да можем да цитираме Кант, да знаем какво е казала Меркел миналата година и да изглеждаме умни. Само че интелектът е надценяван, приятели. Интелектът не може да те направи нито щастлива, нито свободна жена. Интелектът е биберонът, в който се вкопчваме като бебета и не е най-добрият ни приятел, нито нашият спасител.

Обезкосмените крака, разбира се, също не могат да ни направят щастливи и свободни. Но като ги видим гладки докато си взимаме душ, а под тях – едни хубави, червени нокти, един направен педикюр, това ни напомня, че още сме хора и още сме жени, независимо какъв кошмар се вихри навън. Грижата, която сме положили за тялото си ни очовечава във времена, в които лесно губим ориентирите си и започваме да се чудим какво беше преди, как се справяхме, с какво се занимавахме. Това, че има нещо, което остава непроменимо сред целия хаос, е успокояващо, така както са успокояващите ритуалите, някои от които загубихме през последната година. Дори започнахме, добре де, поне аз започнах да се чудя всичко хубаво ли е зад гърба ни.

Не. Има хубаво и напред, на хоризонта. И лакираните нокти са газена лампа, в която мъждука надежда. Като птицата, която чуваш да пее докато навън е още тъмно и знаеш, че скоро ще съмне.