Който мисли, че българинът не е романтичен и емпатичен, не е познал. Августовски следобед, Т Маркет. Чакам на касата с кола и вода. Касиерът ме гледа. Не, не просто ме гледа, оглежда ме. Направо ме съблича с очи. Сметката е лев и шейсет. Той ме гледа, иска да ми каже нещо.
Отваря уста и вече знам, ще каже, че се е влюбил от пръв поглед. Ще попита тая халка на пръста ми дали не е за декорация. Гледа ме. Не може да живее без мен. Погледът му се плъзга по лицето и се спира на шията ми. Иска да положи на нея колие с диамант и да я целува в несвяст. Всеки момент ще ми поиска телефона. Как пък така хлътна тоя човек за 1 минута. Магията на любовта. Подавам два лева, връща ми 40 стотинки. Всеки момент ще ме покани на вечеря.
-Извинявайте, че ще ви попитам, но…
Ще трябва да обяснявам, че съм омъжена с дете, куче и котка. Че не мога да замина с него за Малдивите утре, защото бебето още е малко. Може би по-натам…
…имате проблеми с щитовидната жлеза, нали?
Вцепенение и ступор. Влюбеният със срамежлива усмивка пипа гушата си и сочи моята. Чувствам се като урод в цирк.
Очевидно мъжът не просто е влюбен, а е и загрижен за здравето ми. Което не е темата, върху която се замислям.
Темата е друга: как, по дяволите, стана приемливо и нормално да се коментират чуждите тела?
Вече дори не броя случаите, в които непознати или бегло познати ми честитят несъществуваща бременност, което ме вкарва в обяснителен режим. „Не, не, аз ВЕЧЕ родих, просто не ми се е свил коремът“, червя се аз пред разочарованите загрижени за демографската криза граждани.
Човек ще каже, че ще им стане мъчно или неудобно и ще замажат положението с коментар на времето, но не. След оправданието ми моментално следва съвет: „Ами малко гимнастика“, „Прави упражнения“, „Фитнес“, „Планк“, „Диета“, „Коремни преси“, „Пробвай нисковъглехидратно хранене“, „С кето опита ли?“, „Аз се оправих с табата“, „Най-добре почни пилатес“, „Кърмиш ли още? , „А защо (не) кърмиш?“, „Фастинг правиш ли“?
Хайде стига. Дали правя фастинг или фистинг, в крайна сметка, е напълно и изцяло личен въпрос.
Очевидно обаче в общуването на нация, която с презрение се подхилква на англичаните с техния „дървен хумор“ и не разбира скандинавците с тяхната „студенина“, няма лични въпроси. Всичко е общо и всичко подлежи на обществено обсъждане.
Само ден преди случкатасщитовидната жлеза влязох в индийски магазин, в който продавачката говореше по телефона. Естествено, нахлуването на потенциален клиент не е повод разговорът да приключи, няма проблем. Нямаше как да не чуя обаче части от разговора. „Въпреки че пих пробиотик с антибиотика, пак получих разстройство“. Ами добре. Но аз не исках да зная това, а вече го знам и няма как да върна времето назад и да го „отзная“. Както пише Роло Мей в „Човекът в търсене на себе си“, „знанието е необратимо“.
В последно време любезните хора разнообразяват въпроса дали съм бременна с директни констатации. Наскоро касиерка (какво им става на тези хора) се усмихна на бебето ми в количката и попита с неземно мила физиономия „Колко ще им е разликата?“. Докато наум й пожелавах да стане поне 100кг, реших, че този път няма да се обяснявам и просто казах „Година“. Жената остана доволна.
Любопитството към чуждото тяло и липсата на свян в коментирането му не засяга единствено хората с шкембета. Същата опустошителна инвазия търпят и прекалено кльощавите. Преди целокупното българско население да започне да проявява нездрав интерес към съдържанието на корема ми, бях доста слаба и редовно ме питаха дали се храня и дали имам анорексия, гарнирано с любимото ми „Мъжете не са кучета, та да обичат кокали“. Едно становище, толкова валидно за слабите, към които е отправено като съвет да офорямт хубави паласки, толкова и към дебелите, за които минава под знака на успокоението.
Всички знаем какво се говори за комплексарщината на ниските мъже, за нелепостта на двойките, в които жената е по-висока или за прекалено високите жени. Мъжете с шкембета са „мечовци ако са богати и свине ако са бедни“, а хората с акне са „пици с царевици“. Ако пък хората ходят на фитнес всеки ден и коремът им прилича на тухлена стена, в която можеш да си разбиеш черепа, отново се срещат недоволни изказвания. „Тия па нямат ли си живот, та само спортуват, е*ати. Компенсаторно нещо ще да е.“.
Всъщност хората си имат живот и телата им си имат живот. Хайде да ги оставим да си го живеят и да редуцираме съветопотока. В крайна сметка, това че казваме нещо „от добро“ не го прави добро.
