Интелигентността, разбира се, се приема основно като положително и желано качество на онзи, който я притежава. От хората, виждани като интелигентни, обикновено се очаква да постигнат велики, да не кажем дори гениални неща, често тези хора биват надценявани. Един не твърде амбиоциозен и ориентиран към постижения умен човек може да не се чувства никак добре с тези очаквания към себе си. Да не говорим, че в по-ранните си години „умниците“ не са любимци на социалната среда в училище и нерядко търпят тормоз и подигравки – обикновено базирани на завист, но това се разбира едва в по-късни години. Понякога предразсъдъкът към интелигентния и/или образован човек си остава за цял живот – все пак у нас казваме „много па учен“ с отрицателна конотация и се смеем на „Киро Харварда“. По-високата интелигентност означава за носителя си и това, че той ще е по-възприемчив към външни влияния и подобни нагласи и отношение от другите няма да преминат под радара му.
И така, по-лесно ли им е на умните хора? В някои отношения – да, що се отнася до разбиране на сложни проблеми, до възприемане на нова информация, до ориентиране в ситуации, до креативност и развиване на собствени идеи. Но! Погледнато от друг зрителен ъгъл, може да се твърди и че им е по-трудно. Поне в някои аспекти.
Психическите и емоционалните разстройства са по-характерни за хората с висока интелигентност.
Изследване от 2011 г.., публикувано във Frontiers in Neuroscience открива корелативна връзка между интелигентността и нивата на тревожност. Тя сес дължи на по-малкото количество холин, което тези хора отделят, а именно холинът отговаря за произвосдството на невротрансмитера, който регулира нашето настроение. Хората с по-високо IQ често имат по-ниска концентрация, макар и това може би да звучи контраинтуитивно. Те по-често страдат от свръхвъзбудимост и зависимости, както доказва изследване на Рут Карпински, което разглежда включително и членове на „Менса“ – международното дружество на хората с висок интелект по света. Свръхвъзбудимостта обикновено се превръща в свръханализиране на ситуации, което само по себе си може да прични депресивни проблеми, особено ако в картинката е намесен и факторът „социална изолация“.
Социалната изолация всъщност също се случва по-често при по-интелигентните хора, защото те невинаги са разбирани от средата си и обществото. За сметка на това, самите те са достатъчно мислещи и разбиращи, че да разбират кога нещо не е наред с тях. Това е едновременно отрицателно и положително – осъзнаването, че имаш проблем, е потискащо, но е и стъпката към това да потърсиш помощ и да промениш нещата.
Високо интелигентните хора са изложени на повече стрес в сравнение със средно и ниско интелигентните.
Тук причината отново е в по-ниските равнища на холин, за които споменахме по-горе. Добрата новина е, че холинът може да се набави чрез храненето, например чрез продукти като риба, домашни птици, ядки, яйца.
В много житейски ситуации интелигентността може да се окаже социална бариера.
Интелигентността не гарантира успех автоматично. Тя обаче е причина да поставяме по-високи стандарти пред хората, които намираме за умни, дори и да го правим неволно. Умният човек осъзнава тези социални очаквания и често те го карат да се чувства като пълен провал, когато просто живее живота, който си представя, а не живота, който се очаква от него. Това мотивира интелигентните хора да се натоварват с повече задачи, отколкото могат да понесат, и в един момент ги довежда до бърнаут – от своя страна той пречи и на социалния им живот, и на представянето им с по-нататъшни задачи. Прекомерните отговорности всъщност пречат и да се навлезе в детайли на поетите задачи и това да доведе до истински провал, породен точно от желанието на човека да не се чувства провален. Обществото обаче извинява много по-трудно грешките на човек, когото приема за умен. Така се получава един печален омагьосан кръг.
Умните хора често правят негативно първо впечатление.
Ако се изразяват и държат, както им идва отвътре, те създават неприятното усещане, че са арогантни, или се правят на важни, или по някакъв начин демонстрират своето интелектуално превъзходство. Другият вариант е да бъдарт по-мълчаливи и обрани, което пък автоматично води до създаването на усещане у събеседника, че те са смотани, безинтересни, твърде срамежливи.
А има и още нещо – интелигетността има различни измерения и проявни форми. Понякога, впечатляващо интелигентни в една област хора се оказват напълно „боси“ и „неуверени“, що се отнася до емоционална интелигентност и/или социални умения, което задълбочава пропастта между тях и събеседниците им.
Сигурно сте чували онази мисъл на Бъртранд Ръсел как „Бедата на света е, че глупавите са непоправимо самоуверени, а умните – пълни със съмнения!“?
Той е прав и причината за това е характерният за високо интелигентните хора проблем със самочувствието и самооценката. Комбинацията от вътрешен и външен натиск води умните хора към излишен перфекционизъм и самопричиняване на ненужен стрес – те сами слагат пред себе си твърде високи критерии, невъзможни летви за прескачане. И твърде много съизмерват успеха си като личности, конкретно със своя ум, като пренебрегват други, далеч не по-малко ценни, страни от себе си.
Нереалната самооценка обаче невинаги се изразява в подценяване. Възможно е и и интелигентнита хора да се надценяват и това да ги кара да отказват да приемат помощ отвън, да не зачитат чужди мнения, и, в крайна сметка, да се представят по-зле в ситуациите, в които две глави мислят по-добре от една, в сравнение с недотам интелигентни свои „събратя“.
Ако се оценявате, или пък сте обективно оценени като голям умник, помислете си за популярни персонажи като Шерлкок Холмс, Рик Санчес или д-р Хаус – вие не бихте искали да сте точно това клише, нали?
Вижте още:
