Около 2.5 – 3 години ние вече имаме съзнанието за това, че сме отделни личности и че притежаваме лични способности, умения и качества. Разбира се, родителите ни, хората, които са близкото ни обкръжение, тези, които полагат грижи за нас, ни помагат да се ориентираме какво можем, какво не и как се справяме.
И тук започва формирането на нашата самооценка.
Ако усилията ни биват валидирани и ценени, а ние – окуражавани и подкрепяни, много е вероятно да изградим представа за себе си, че можем, че сме цении и стойностни. Именно това е самооценката – представата ни за нас самите, отношението ни към нашите способности, качества и външен вид.
Според канадския психолог Алберт Бандура човек изгражда образа за себе си чрез самонаблюдение и опознаване на собствените си възможности, както и чрез сравнение с другите, които наблюдава и най-вече значимите други.
Адекватното интегриране на усещането за собствена значимост и ценност наравно с получената обратна връзка отвън ни изгражда и ни носи удовлетворението, че сме получили желаното признание от другите. В този ред на мисли колкото по-ниски са самооценката ни и вярата ни в самите нас, толкова по-вероятно е да търсим сигурност отвън и толкова по-вероятно е да не я намираме, защото основният ни фокус ще бъде как другите определят стойността ни.
Един от компомнентите, които изграждат самооценката, е социалният – какво казва външният свят за нас, но ако ние нямаме вяра в себе си, няма да имаме вяра и в другите.
Разбира се, не изключвам хипотезата, в която човек е поставен във враждебна среда и в този ред на мисли игнорирането ѝ би могло да е себесъхраняващо.
Самооценката има силна връзка с щастието. Колкото по-уверени сме, че имаме качества и стойност, толкова по-склонни сме да се справяме в живота си, толкова по-удовлетворени и съответно щастливи сме.
Aмериканският психолог Елиът Арънсън е създател на теорията, че човекът е социално животно. Ние живеем в социум, принадлежим към определена група и до голяма степен това определя както представата ни за света, така и представата ни за самите нас и мястото ни в това общество.
Можем да не се съгласим с мнението на околните, особено ако то е целенасочено уязвяващо, принизяващо или увреждащо за нас, но не можем да живеем в изолация, не и ако искаме да се радваме на здрава психика.
Хората, социумът са до голяма степен наше огледало.
Добре е ние да сме изградили здрава самооценка и да имаме реална представа кои сме, какви са качествата и недостатъците ни, какви са личните ни граници – до къде е позволеното и кога започва непозволеното отношение както спрямо нас самите, така и спрямо другите хора, да можем да правим избори, да отчитаме последиците и да поемаме отговорност за действията си. Тръгвайки оттук, ние се „оглеждаме“ в хората и приемаме или не тяхното мнение.
Здравата личностна структура ни позволява да имаме критичност на мисленето и да умеем да отсъждаме правилно и грешно.
Лична преценка е доколко и дали ще приемем общественото мнение или ще градим собствен свят, оставайки верни на вярванията и идеите си. Често се питаме какво ще кажат хората, но това да се опитваме непрекъснато да им угодим, пренебрегвайки себе си и собствените си нужди, е като да се набутаме в костюм, който не ни е по-мярка, но така „трябва“.
Мнозина живеят за това какво ще кажат хората.
Само допреди поколение или две например, хората не са се развеждали, защото това е било морално укоримо, лошо, неприемливо. И са оставали да живеят в неразбирателство, нещастие, болка, дори насилие. Това да правиш компромиси със себе си и автентичните си желания е равностойно на себеунищожение, гарантира разболяване и неудовлетвореност.
Имаме право да бъдем убедени в собствената си правота и да я комуникираме навън през несъгласие, оспорване и аргументация. Случва се хора умишлено да искат да ни увредят, обидят, засегнат, уязвят. Здравата самооценка е тази, която може да ни помогне в такъв момент. Имаме право да не приемаме мнението на другите, така както имаме възможност да откажем да ядем най-омразното си ястие.
Понякога да кажеш „не“ на другите означава да кажеш „да“ на себе си.
Да не приемеш чуждото мнение понякога означава, че уважаваш достатъчно себе си и имаш знанието, че не е задължително да се съобразиш. Да уважаваш чуждото мнение означава да го разбираш или не, но дали ще го приемеш като своя истина е въпрос на избор. Да приемеш чуждото мнение за чиста монета въпреки съпротивите и нежеланието си означава, че вървиш срещу себе си.
Иска ми се да вярвам, че основният двигател на всеки човек би трябвало да бъде да не вредиш на другите, да поставяш високия морал, ценности и уважение на първо място, но, разбира се, тези категории биха могли да имат различни измерения за различните хора.
Градивната критика е нещо много ценно. Ако мотивът на човека отсреща е да помогне, да ни насочи, да сподели различна гледна точка, мисля че е ценно да вземем предвид споделеното.
Умението да се вслушваш в думите е изккючително ценно, а това да можеш да осъдиш за себе си вярното е присъщо на успешните хора.
Когато обичаме и ценим себе си, сме много по-независими от другите.
Да знаеш собствената си стойност, плюсовете и минусите си, е в основата на себепознанието. Ако позволя оценката за личността ми да идва само отвън, на база на мнението на околните, е много вероятно да срещам такива хора, които да затвърждават представата ми за недостатъчност, неспособност, неувереност.
Когато знаем собствената си стойност, наясно сме с това, което сме, и това, което не сме, и намерим центъра си вътре в себе си, можем да поемем отговорност и спрем да обвиняваме и да смятаме, че сме жертва на обстоятелствата и нищо не зависи от нас.
Човек със здрава самооценка няма съзнанието, че е всемогъщ (качество, присъщо на егоцентриците), а има увереността, че може да се справи, дори да срещне предизвикателства.
Как се създава здрава самооценка?
Понеже споменах, че изграждането на самооценка е процес, който започва още в ранна детска възраст, най-добрият вариант би бил основите да са поставени още тогава. Ако все пак това не се е случило поради някаква причина, се захващаме за работа. Добре е да си отговорим на въпросите: „Кой съм аз?“, „Кои са силните ми страни?“, „В какво съм добър?“, „Какво харесвам в себе си?“, „Какво другите ми казват, че харесват в мен?“, „Кои са успехите ми?“, „С какво се гордея?“, „За какво съм благодарен?“.
Като споменавам благодарността, тя е изключително мощен инструмент за повишаване на вибрацията ни, а от там и на самооценката ни. Всеки един от нас може да изброи поне пет неща, за които е благодарен.
Можем да започнем от най-общите като „Аз съм жив“, „Мога да дишам, да се движа, да говоря, да виждам“, „Имам покрив над главата си, храна на масата си, работа, близки“. Добре е да се оценяваме, награждаваме и чуваме. Хубаво е да можем сами да се потупаме по рамото и да си кажем „Добре се справи“, дори друг да не ни го казва. Или пък да се мотивираме сами: „Този път не успя, но положи много услилия. Следващият път ще се постараеш повече и резултатът няма да закъснее“.
Хората, които са наясно с качествата и уменията си са много по-способни да се справят с предизвикателствата, пред които се изправят, а ако не успеят – да анализират поведението и да предприемат различни действия при сходна ситуация следващ път. Нарича се учене през опита.
Личните качества, които всеки от нас притежава трябва да бъдат показвани. Не през „Аз“ егоистичното заявяване, а през самоуважението, самооценката и самочувствието.
*Кристиана Стефанова е магистър психолог и сертифициран хипнотерпевт към БАХХ, създател на „Фабрика за щастие“ – пространство за психология и личностно развитие. Последвайте Кристиана и на нейната Facebook страница @happinessfactorybg.
Вижте още:
Думата „браво“ е най-унищожителната дума в речника ви – част I
