Регресията – прозрение, шарлатанство или подсъзнание

| от Лора Младенова |


Понеже в последно време е много модерно всички непрекъснато да се самоопределяме, нека се самоопределя и аз – аз съм човек скептичен към почти всичко и същевременно отворен към почти всичко. Допускам съществуването на почти всичко, за чието безспорно наличие или отсъствие липсват доказателства. Разбира се, тук не говорим за 5G антени, чипове във ваксини, рептили и всевъзможни конспирации, а за Голямото с главна буква – онези философско-метафорични и мечтателно-обяснителни концептуални неща, за които си говорим на пейка в 3 през нощта на шеста бира (най-хубавите и откровени разговори в живота, макар че някой ден черният дроб ще те съъъъъди за товааааа). Неща като паралелни вселени, божествено начало, минали животи, пророчески сънища, ефект на пеперудата…. и личната ми обсесия да можех да видя всички възможни развои и финали на всяко едно събитие. И от чист егоизъм искам да призная, че тези събития, които ме касаят лично, ме вълнуват много повече от алтернативните развои на знакови исторически моменти. Иначе казано, с кеф бих си отговорила на всичките „какво, ако?“ въпроси и бих си изживяла финалите на всичко, което усещам като недоизживяно – и хубавите, и лошите.

Това ми винаги гладно любопитство ме заведе на регресия. Е, не само то – най-вече сестра ми, която реши да ми подари преживяването за рождения ден, а аз, едни бързи пет месеца по-късно, се наканих да употребя подготвения ми ваучер.

Що е то регресия? В най-общи линии представлява водена медитация, чрез която в полусънно състояние да надникнеш в спомените си от своите минали животи, скрити в дълбините на подсъзнанието ти – поне така го дефинирам аз.

Бях чувала за съществуването на такова занимание от двама души – моя приятелка, която е много напред в духовните преживявания (ама наистина!), дава ми великолепни перспективи, които убягват на моя по-прагматичен Аз, но и често обича да ме учи как да бъда истинска жена с женска енергия, а не себе си. Тя ми е разказвала смайващи неща за собствените си преживявания с този тип медитация. И друга моя приятелка, с която споделяме доста по-обща нагласа към живота, вегетарианството, пънка, фейк пънка, анархизма, мопсовете, морето, хостълите и ходенето по протести. Тя си призна съвсем откровено, че регресията не я е впечатлила въобще и не е имало прозрения, катарзиси и духовно разтърсване. При толкова различни отзиви, как да не полюбопитствам…

Тук е ключово да отбележим, че регресията може да се проведе индивидуално или в група. И двете ми приятелки се бяха спрели на груповата практика, докато аз посетих индивидуална.

Разликите в двете преживявания не са само в броя на участващите хора – при груповата медитация из миналото участниците са водени единствено от гласа на учителя, духовния водач, или както им идва отвътре да го нарекат. Те самите са пасивни. За разлика от това, индивидуалната регресия е интерактивна – в нея пътешественикът през миналите животи в по-главна роля и следва да отговаря на въпроси и да описва преживяванията си по време на медитативната си обиколка.

Концепцията на случващото се е да успееш да се вглъбиш в себе си, да се отделиш от физическото си тяло и да потърсиш отговори на своите въпроси в библиотеката на несъзнаваните си спомени.

Като любител на йога и медитативни и релаксиращи практики за ума се вълнувах какво ме очаква по време на това преживяване и се постарах да отида без предварителни очаквания – нито положителни, нито отрицателни – тоест да държа ума си свободен и необременен.

Какво се случи?

Срещнах един приятен и благ човек, излъчващ положителна енергия, с когото поговорихме приятелски на любимите ми теми с паралелните пътища и миналото, преди да се потопя в собственото си несъзнавано. От него научих, че по време на регресия има три типа преживявания – да виждаш себе си относително ясно и цветно от същата перспектива като в живота (какъвто беше случаят при мен); да виждаш неясни и мъгливи сенки, от които изплуват конкретни образи (както е при учителя); и да се виждаш отстрани. И в трите случая се набляга на това как се чувстваш в този спомен и на въпроса какво означава за теб самия възстановеното в ума ти събитие. При първата си регресия човек следва да пътува из най-значимия за настоящата си личност минал живот. Избира си накъде да поеме от отправна точка медитативно хранилище в ума ти, където се съхраняват като книги в библиотека всичките ти неосъзнати спомени. И целта е да „преживееш“ наново няколко случки от този живот – включително, но не задължително, те биха могли да са раждането или смъртта му в този минал живот.

Регресията не представлява хипноза и във всеки един момент можеш да прекъснеш дадено преживяване, ако не искаш то да ти се случва в момента или не си готов за него. Напълно възможно е да не „знаеш“ или да не можеш да „видиш“ нещо.

Попитах водача си дали е възможно човек всъщност да няма минал живот, а той ми обясни, че според източните учения душата може да се е прераждала в минерал, растение или животно, преди да се появи в човешко тяло, и така или иначе да помни някой от тези животи. Посмяхме се, че винаги ще се намерят хора, които да не виждат по-далеч от базовите си нужди и от егоизма, вероятно преживявайки първото си човешко съществуване.

Моето лично пътешествие ме отведе шест века назад, в общество на друга религия. 

Всеки един от срещнатите образите имаше символична и вероятно метафорична роля, не видях нито едно човешко лице, включително и своето собствено. Видях себе си между стени, затворена в религиозна институция, където съм знатен човек, но без никакви права и никаква собствена роля в живота. Видях се да седя на дълга Г-образна маса за вечеря, с храни не по мой вкус, където всички присъстващи ми се струваха духовно далечни и чужди, веселяха се на неща, които не намирам за весели. Видях се да обикалям занаятчийски пазар, за да подишам въздух и да помечтая да имах правото и аз да се занимавам със занаяти и изкуство и да правя нещо с ръцете си като мъжете на пазара. Видях се избягала в пустинята, на завет с двама души, които ми помагат и се прехранваме с кражби – единият беше винаги пред мен, за да ме води, а другият винаги зад мен, за да ми пази гърба. Мен ме интересуваше само първият. Видях се да си тръгвам от тях, тайно, без да кажа нищо,  защото не се чувствам достатъчно смела да остана, и защото не ми е достатъчно усещането, че ми помагат не защото съм аз, а защото просто обичат да помагат на хората. Видях се обратно в храма, ограден от стени, примирена, изгубила дори предишното си място, да седя в стая с прочетени и препрочетени книги и да чакам края на времето, да се вглеждам във водата на кладенец, в който едновременно искам и знам, че няма да скоча. Когато водачът ме попита какво виждам, ако опитам да прескоча пет години напред, там вече нямаше нищо. Този живот свършваше там, където започва примирението, свършваше от разочарование от себе си, от социална дистанция, от недостатъчна дързост, и от скука.

Преживяното ми остави светло усещане и чувство на отпочиналост след много дълъг сън. Остави ми и някои заключения. Не знам дали това, което съм видяла, е минал живот или по-скоро образите, които подсъзнанието ми вади, когато разсъждавам за себе си – за желанията, слабостите, страховете и демоните си, за социалната си роля, за социалните си контакти. Честно казано, вярвам, че е по-скоро второто. Това не го прави по-малко полезно за мен, наравно с преживявания като медитацията, йога практиките, психотерапията, груповите практики за развиване на меки умения, обученията, базирани на синергия, импровизационния театър. За някои хора такива преживявания са злоупотребите със субстанции.

Давам си сметка, че регресията не е практика за всеки: за един тя би била прозрение и катарзис, за друг – чисто шарлатанство и загуба на време, за трети – както за мен, пътешествие през несъзнаваното. Както за много други неща в живота, „всеки сам си преценя“. Да прекараш час-два в интроспекция и вътрешна тишина обаче си заслужава във всеки един от тези случаи.

Вижте още: 

Бетина Венкова: Йога ни позволява да повярваме, че всичко е възможно


Повече информация Виж всички