В общество, в което най-смешните вицове са за тъщи и цици, а предаването „Семейни войни“ върви в продължение на 10 години, не е чудно, че подигравките с външния вид стоят на върха на хумористичната хранителна верига.
Народното творчество е впрегнало целия си креативен потенциал в измислянето на супер забавни наименования, които да заковат хората с физически дефекти или особености там, където им е мястото: на позорния стълб.
Пъпчивите имат лица като „пица с царевица“, дългите и слабите са „бастуни“, косматите са „горили“, дебелите са „свине“ или „шопари“, кльощавите – „косми“, „скелети“ пр. Речникът с хумористични епитети на тема „външен вид“ е безкраен. И поне 90% от него е посветен на най-смешното: човешките килограми.
Заради това не е изненадващо, че когато Дони и Момчил се появиха в „Тази сутрин“ по bTV, за да кажат, че на 6 август ще имат общ концерт в Бургас, социалните мрежи се взривиха от шеги, защото певците са се променили визуално от времето на видеоклипа „Сляпо момиче“ (каква изненада, оттогава са минали само 23 години, всички сме си същите). Развъртяха се колажчета, измислиха се закачки, въобще добре се позабавлявахме.
Ама честно, пичове, това ли е най-важното от интервюто с Дони и Момчил? Това ли видяхте и чухте?
Когато се подиграваш на някого за външния му вид, това не те прави шегаджия, а хулиган. От тия, най-неприятните, които в училище навират главите на другите деца в кенефите и се смеят с глас, когато спънат някой и той се пребие на стълбите. И които впоследствие завършват само осми клас и не след дълго познатите им чуват, че са заминали за Испания, ама не на екскурзия до Барселона.
И ако замаскираш злобливите си коментари като плосък хумор, това не променя нещата. Подигравката въз основа на външни белези е селяния. Толкова е просто. И преди да се хванете за думата „селяния“, нека уточним, че няма значение дали си от село край Айтос или от центъра на Париж. Бодишеймингът е селска реакция.
Обидно елементарен начин да изпъкнеш с някаква псевдооригиналност на фона на нищо неподозиращ човек, който просто се е появил в публичното пространство с тялото си. Да, много е впечатляващо, че имаме тела. Много е скандално, че те се променят. Много е забавно, че някои надебеляват, а други се съсухрят, къде под влиянието на ентропията, къде вследствие на медикаментозна интервенция или заболяване. Много е смешно, че телата се видоизменят с времето. Сериозно ли?
Нека само имаме предвид, че онези, които са готови да мятат словесни лайна по лица от телевизионния екран, са готови да мятат такива и по вас, дори да са ви приятели. Много е вероятно зад гърба ви да обсъждат, че майка ви прилича на кит, а сестра ви – на скелет. Що не вземе да хапне малко? А другата, що не вземе да смъкне някое и друго кило? Свиня. А и вие с тая брадавица на челото… що не я махнете?
Бодишеймингът върви в много посоки. Негов обект далеч не само само дебелите, макар че те може би са най-потърпевши. Помислете само колко естетически „недостатъци“ може да има човек. Голяма бенка на върха на носа. Прекалено широки рамене. Масивни прасци. Щръкнало кокалче на стъпалото. Голям задник. Малък задник. Плосък задник. Изпъкнал задник. Брадавица на ръката. Родилно петно на кръста. Увиснал корем. Набомбен корем. Увиснали цици. Малки цици. Огромни цици. Широк ханш. Тесен ханш. Рядка коса. Супер гъста коса. Дълъг нос. Чип нос. По-дълъг втори пръст на крака от палеца. Много големи очи. Много малки очи. Разширени вени. Капиляри. Лунички. Бенки. Трапчинки. Хемангиоми. Разширени пори. Милиуми. Целулит. Бричове. Белези.
Наистина ли тези неща трябва да са повод за срам? Трябва ли човек задължително да покрива белезите си с татуировки, да маскира бенките с фон дьо тен и да носи само дълги панталони, ако има целулит по бедрата? Според мен не е необходимо. Всички ползваме някакво тяло и се грижим за него когато и както намерим за добре. Тялото е мястото, в което се помещаваме между раждането и смъртта си и е хубаво да се грижим за него, но няма сценарий, в който е ОК да бъдем порицавани как и до каква степен го правим.
И не, публичните личности няма нужда да са „готови“, че ще бъдат обсъждани. Може да обсъждате гласовете на Дони и Момчил, кариерите им, дори отношенията им, но не и телата им.
И не казвайте, че обсъждате теглото на Дони със „загриженост“. Публичните груби шегички не са загриженост, нито алтруистичен порив, а чесане на езици и поставяне в позицията на „по-силния“ за сметка на някой, който не може да се защити и нещо повече – няма нужда да се защитава.
Оставете телата на мира.
