На 50 станах невидима за мъжете

| от Красимира Цветкова |


Първоначално не забелязвах този ефект да си на 50. Трудно е да усетиш липсата на нещо. Както в първия момент не осъзаваш, че ти е минало главоболието.

Не е като да съм била чак Моника Белучи. Разумно привлекателна, никога не съм изпъквала по начини, които да карат хората да пишат за мен песни като „Джолийн“ на Доли Партън. Но бях достатъчно симпатична и атрактивна, за да събирам усмивки и погледи.

Но някъде в началото на 50-те ми години хората просто спряха да ме забелязват.

Започнах да казвам „Прощавайте…. Извиинете?!“ на касата на магазина, за да привлека вниманието на касиера. Докато повтарях поръчката си за кафе, можех да видя очите на сервитьорите да преминават покрай мен, осветявайки по-млади, по-смели и по-интересни хора.

Това е, помислих си. Станах невидима.

Преди бях забележима. Вниманието, което получавах от мъжете, варираше от одобрителни усмивки през флирт до подвиквания, които често се превръщаха в гняв, когато не реагирах по начина, по който те искаха. Можеше да е хубаво, можеше и да е отвратително – не всички знаеха кои линии не са за прекрачване.

Някои момчета флиртуваха и беше сладко, секси и забавно. Други просто ми досаждаха. Едно и също поведение от различни мъже можеше да заеме различни проявни форми. Губеше се границата кое е комплимент и кое – не. Постоянната бдителност е изтощителна.

А и понякога просто не исках да ме притесняват. Исках да си гледам работата, без да бъда оценявана от мъже, които се чувстват, сякаш ме има на света конкретно за тяхното удоволствие и одобрение. И че трябва да съм благодарна, когато благоволят да ме забележат.

Пробвайте да потърсите в Google някаква кобинация от „жени“, „50“ и „невидими“ и ще получите два типа резултати.

Първият ще ви каже, че да, вярно е, жените спират да се забелязват на средна възраст. Следващият ще ви даде всякакви съвети да преборим природата, за да останем младолики и привлекателни. В превод това означава да останем по вкуса на мъжете, които решават какви са стандартите за красота и после ни ги продават.

Израснах с непринуден сексизъм, както и с всички онези други „-изми“. Рано научих, че от мен се очаква да се усмихвам, да се вписвам и да се смея на мизогинистки шеги. Желанието ми да угаждам и да бъда харесана се бореше с вътрешния ми бунтовник, понякога ми пречеше да харесвам себе си.

Исках мъжкия поглед и го мразех – двете едновременно. Бях готова за любов, готова за секс и исках момчетата да ме забележат.

Но когато бях забелязвана, трябваше да търпя и сексизма, който върви ръка за ръка с това. Имам голям бюст от 16-годишна възраст. „Здрав набор от… бели дробове!“, казваше Павел. „Харесва ми ризата ти – особено отпред“, казваше Борислав.

Вицове за цикъла ми, коментари за тялото ми, тънката като бръснач граница между това да бъдеш пуританка и уличница… Честно казано, не бих пожелала женско тийнейджърство на никого… Всъщност това е лъжа. Има много мъже, които биха се възползвали от това да бъдат принудени да изпаднат в ситуацията от филма „Шантав петък“ и да разменят тялото си с тийнейджърка.

Спомням си как седях в стаята на студентското общежитие с момчето, което щеше да стане първото ми сериозно гадже. Слушахме музика – моята музика. Започна парче на Лу Рийд и моят пич ме попита дали знам кой е това. Дали отговорих, както бих сега – „Ъъъъъ, да, все пак аз съм си правила касетката?“.

Не съм. Засрамих се и внезапно се притесних, че „Walk on the Wild Side“ може наистина да е изпята от някого, когото не разпознавам, и да се изложа.

На 19 години непрекъснато се съмнявах, тревожех се за начина, по който ме възприемат.

Момчетата можеха да унищожат самочувствието ми с една дума. Как го правеха? Те изглеждаха надарени с чувство за самоувереност от културата, която ги е създала, каквото ние, момичетата, масово нямахме.

Вижте още: Какво „не ти е наред“, че да излизаш с по-млад мъж

Толкова е изтощително да си жена в света. И все още може да бъде страшно, все още изисква бдителност. Но вече не чувствам, че постоянно ме оценяват и това е огромно облекчение.

Имам много повече място в главата си. Мненията на другите хора са станали по-малко важни с течение на времето като цяло. Но когато не ви наблюдават, имате малко повече пространство, в което да наблюдавате. И това, което забелязах, бе огромен брой хора, чиито мнения нямат никакво значение за мен.

Ето какво научих: хората, които те обичат, смятат, че си красив/а.

Те се грижат за твоите чувства. Интересуват се какво имаш да кажеш. Тези, които ме игнорират, нямат значение за мен. Техните мнения не се броят. Аз решавам дали съм подходяща, интересна или ценна, а не те.

Така че прегръщам средната възраст с нейните болки и изненади. Иска ми се да изглеждам така, както на 30? Разбира се, аз съм човек. Но това не ме измъчва. Това е огледалото, на което искам да угодя, а не пазарът.

Преди няколко години купих на дъщерите си тийнейджърки тениски с надпис Women Don’t Owe You Shit. Това е всичко, което исках да кажа на света, когато бях на 17, но светът не искаше да чуе това от мен.

На 57 просто спря да ми пука.

Разбира се, има малко разочарование от чувството, че вече не съм интересна. Но в крайна сметка е просто такова облекчение да вървиш небрежно по улицата. Не съм обект на нежелано внимание. Никой не навлиза в личното ми пространство.

Никой не ми е казвал да се усмихвам поне от десетилетие.

Оказа се, че обичам да минавам под радара. Има много други изключително готини жени, които се мотаят с мен тук долу, всички ние еднакво невидими. И това най-накрая е група, чиито мнения наистина ме интересуват.

Вижте още: 

Тълкуване на Закона за защита от домашно насилие по македонски


Повече информация Виж всички