Мислехме, че детето е „просто злоядо“, но не подозирахме какво ще се окаже

| от Стела Христова |


Когато доведохме нашата мъничка първородна дъщеря у дома от болницата преди 14 години, бях изпълнена с еуфория и с ужас едновременно. Нямах представа как да се грижа за бебе, а бабите, които да ни помагат със съвети, бяха далече. От персонала в болницата бях останала с впечатление, че ме очакват три неща – ядене, сън и плач.

В случая с дъщеря ми не беше така. Яденето никога не ѝ се струваше естествено или приятно.

Когато кърмех, дъщеря ми ревеше, съпротивляваше се или плюеше. Посъветваха ме да премина на диета без захар, млечни продукти, глутен и соя. Изпомпвах кърма и подскачах на топка за упражнения, за да я принудя да преглътне. Когато това подейства съвсем леко, опитахме няколко формули с рецепта, специално поръчани от аптеката. Месеци по-късно домашните био пюрета така и не се хапваха.

Притесних се, че съм твърде колеблива, твърде несигурна като майка, за да науча детето си да яде. Мислех, че дъщеря ми става злояда и вината за това е моя.

Когато беше на 10 месеца гостувахме на приятелка с бебе на същата възраст. То без усилие поглъщаше огромни лъжици зелено пюре, докато аз го гледах със страхопочитание. Приятелката ми попита дали може да опита да нахрани и дъщеря ми. Съгласих се и смаяно наблюдавах как лъжица от същата зелена каша влиза в устата ѝ и тя веднага я преглъща.

Окончателно реших, че проблемът съм аз. И всъщност изпитах облекчение от това. Ако аз бях проблемът, можех да го оправя. Преди тази мисъл обаче дори да бъде завършена, дъщеря ми повърна пюрето и се разплака.

Въпреки че съпругът ми и аз знаехме, че има проблем, не разбирахме какъв е.

В продължение на много години дъщеря ми оцеляваше с „безопасни храни“: обикновена паста, бял ориз, сирене, плодове. Ако на рожден ден пред нея сложиха парче пица или торта, тя се разплакваше от тревога. Попитана кой е най-големият ѝ страх, тя винаги отговаряше „нови храни“.

Сега, на 14 години, дъщеря ми е с черен колан първа степен по карате, която може да чупи дъски и лостове с момчета, по-големи от нея. Умее да пее, занимава се с актьорско майсторство. Но сложете смути или непозната марка сирене пред нея и тя трепери от страх и отвращение. Всяко месо, всяка риба, всяко ястие, което комбинира различни съставки, може да я накара да сбърчи нос при вида му. Когато изборът на безопасна храна не е наличен, тя избира да не яде нищо. Когато е заета или напрегната, тя не яде.

Всеки дава съвети с абсолютна увереност, без да е вътре в ситуацията… „Тя е придирчива, защото е първо дете и е твърде глезена.“ Игнорирайте проблема, бъдете търпеливи и тя ще го надрасне, като детето на брата на един познат, което ядяло само зърнени храни, докато не станало на 12, а я колко добре пораснало.“

Хранителните терапевти, с които сме се свръзвали, препоръчват докосване, облизване и опитване на непознати храни, което накара дъщеря ми да се страхува от храната още повече. Нейният личен лекар каза, че докато расте, трябва да имаме търпение и да направим всичко възможно да въведем нови храни. С други думи, търпението ще помогне … или не. Можело вината да е наша, а може и не. Можело да го надрасне. А може и не.

Споделих тревогите си с терапевт, който ме попита дали сме обмисляли възможността тя да има селсктивно хранително разстройство.

Никога не бяхме чували за такова. Той препоръча хранителна клиника в чужбина и ние се присъединихме към двугодишен списък за чакане. В разгара на пандемията светът на храненето на дъщеря ми се сви още повече. Храните не можеха да се докосват и трябваше да се ядат една по една. Някои от дотогава безопасните храни изпаднаха в немилост: авокадо, кисело мляко, краставица.

Преди няколко месеца стигнахме до върха на списъка с чакащи и дъщеря ни срещна лицензиран диетолог и хранителен терапевт, който се отнесе към нея с уважение и валидира страховете и поведенията ѝ.

Сега знам, че селективното хранително разстройство е сериозно психично заболяване, несвързано с образа на тялото. То се състои в изключителен страх или избягване на храни. Тестването за проблема е в три области, свързани с храната: страх, незаинтересованост или избягване на текстура. Достатъчно висок резултат във всяка една категория отговаря на изискванията за диагноза, а нашето дете се класира и в трите категории.

Мннозина от засегнатите са имали ранен травматичен опит, свързан с хранене или преглъщане, като киселинния рефлукс на дъщеря ни като бебе, който превърна повръщането в ежедневие. Четох, че някои пациенти са претърпели инцидент от задушаване като малки деца или са родени с увита около врата им пъпна връв.

Поставянето на диагноза не е решение, но назоваването на проблема помага.

Проучванията показват, че приблизително 3% от 8- до 13-годишните страдат от същото разстройство.

Ако никога не сте чували за състоянието, не сте само вие. То е официално признато като хранително разстройство едва през последното десетилетие и много доставчици на здравни услуги не са запознати с разстройството.

Работата на дъщеря ми с нейния диетолог в момента е подкрепяща и значима.

Те си поставят седмични цели да изследват – и ако всичко се получи, опитайте – нова храна. Правят подробни планове за управление на предстоящи социални ситуации, свързани с храната, които, признайте си, са повечето социални ситуации (помислете: гости с преспиване, празници, дълги дни в училище).

Преминаването към по-малко нередовно хранене е бавен процес и все още имам притеснения. Ще се почувства ли детето ми достатъчно комфортно, за да управлява собствените си хранителни нужди в общност с другите? Когато дойде време за университет, как ще се ориентира сама, без нашата помощ? Ще се почувства ли способна да пътува до нови места сама? Кога храната може да ѝ донесе по-малко стрес? Може ли дори някой ден да ѝ донесе малко радост?

Въпреки че нямам всички отговори, осъзнавам колко сме щастливи да имаме достъп до информирана, грижовна помощ, и късмета някой да ни насочи към нея. Вече не се укорявам, че съм причинила проблема. С други думи, спряхме да чакаме връзката на дъщеря ни с храната да се промени – работим върху това.

Докато пишех това есе, попитах дъщеря си дали ще се чувства удобно да споделя нейния опит пред публична аудитория. „Това е част от мен, но не е това, което съм“ каза тя. „Надявам се, че споделянето на моята история може да помогне на някой друг.“

Вижте още:

„Колко си хубава така кльощава!“: 10+1 истории за стереотипите, които наследяваме от майките си


Повече информация Виж всички