„Много често се гневя, ядосана съм, всичко ме дразни, направо ми иде да…“ – споделя ми моя клиентка. „Дразнят ме родителите ми, майка ми постоянно дудне и ме натоварва, понякога ѝ крещя, но знам, че не трябва така“ – довършва тя и усещам как гневът и чувството за вина от него я „захапват“. „Детето много ме дразни, напоследък въобще не ме слуша и трябва да крещя, за да ме отрази. Но той не заслужава това, искам да съм добра майка“.
И отново сълзи от болка понечват да се настанят в очите ѝ, но думите напират: „И мъжът ми много ме дразни, вечно е уморен и все работи, става и ляга с лаптопа си и пак трябва да повтарям, че лампата в хола е изгоряла и не я е сменил. Докато не почна да крещя, че все се налага да напомням не се сеща…но той не заслужава това, полага много усилия да сме добре, прави всичко за нас.“ – Отново усещам болката и прииждащите сълзи, вътрешната борба между гнева и вината.
Вижте още: Задържаха 63-годишна жена в Благоевградско, убила мъж с лопата
От трите изречения чувам основно думите „крещя“ и я питам „Лилия* (името е сменено), за какво крещи душата ти?“, разплаква се. Да, най-често, когато устите ни крещят, те са инструмент на душата. Натрупаното вътрешно напрежение е взело връх и единственият начин да бъде освободено е просто да излезе навън под формата на крясък.
Гневът е една от онези емоции, които често са ни забранявали като деца. Може би всеки от нас има мигновен спомен в главата си за такава ситуация, в която е бил много ядосан, но някой авторитет му е казал, че това е лошо. Например сестра ти е счупила любимата ти играчка и ти си ужсно гневна, но мама или татко са те смъмрили, че все пак си кака и не е редно да се сърдиш, все пак си по-голяма. Недей си Боже да си „прекалила“ и освен забраната на тази емоция, да си отнесла и някое наказание заради „лошото“ си поведение и „негативните“ си емоции.
Всички ние имаме еднакви емоции и чувства без значение дали сме малки или големи. И отхвърлянето на някой негативен порив, защото си „голям“, е безпредметно.
Вижте още: Травматичното детство създава гневни възрастни
Няма позитивни или негативни, няма лоши, добри, лесни или трудни емоции. Има емоции, с които не сме се научили да се справяме. Така както, ако никой не беше полагал усилия да ни научи да караме колело, а и ние самите не се бяхме потрудили, нямаше да знаем как се случва то, така няма как без обучение, опит и усилия да знаем какво са емоциите и как да се справяме с тях.
Порочният кръг изглежда така – родителите ни са били научени да „бягат“ от лошите емоции, та как да обяснят на нас как да се справяме с гнева.
„Няма извънземни!“ – казват. Аз не съм сигурна, че това е така, защото не съм изучила темата, не познавам морфологията на нито една планета, не се интересувам грам от биологията на различните видове, никога не съм мечтала да съм космонавт, не съм положила грам усилия в посока обогатяване на познанията си по въпроса и нашите никога не ми поволяваха да пробвам да се изстрелям нависоко от някое дърво, за да се опитам да стигна в космоса и да се убедя сама, че няма извънземни.
Същото е и с непознатите, забранените, лошите емоции. Как да ги познаваш и да знаеш какво представляват, след като никога не са ти давали възможност да ги опиташ?
„Това, което никога не ми позволяваха да изпитвам като дете.“– отвръща с осъзнаване и тъга тя. „Ами как тогава да не ти идва да крещиш и след това да съжаляваш, когато го направиш, след като ти не си научена как да се справяш с непознатата забранена емоция“ – отвръщам с дълбоко съчувствие.
Повечето от нас си носят този товар от дете. Всеки от нас е мразел поне малко някой от родителите си в такъв момент или в някой друг, в който нещата, за които сме копнели, са ни били отказвани или забранявани. И понеже психиката ни, научена през правилата за социално приемливо поведение, впечатала думите, че е непростимо да мразиш собствените си родители, няма друг инструмент за справяне с гнева, го трансформира в чувство за вина… „Аз съм ужасен човек, щом мразя родителите си.“
И ето как центрофугата от „неприемливи“ емоции ни върти във всяка една житейска роля – на деца, родители, партньори.
И се мразим и се гневим на себе си и се лутаме в порочния кръг. А можем да се погледнем, да се чуем, да се приемем и да се обикнем. Да, имаме право да се гневим – животът, който живеем, ни предоставя безброй възможности да го случваме всеки ден. Имаме право да сме тъжни. Имаме право да сме ядосани, имаме право на емоции от целия спектър. И това е човешко. Позволи си да изпитваш всички с приемане. Гневът не е лош. Любовта не е била „фалшива“. Страхът не е бил неоснователен. Нещо ги е породило и е добре да бъдем съзнателни за това какво стои в основата на дадена наша реакция. И можем да комуникираме и да споделим. И да си позволим да бъдем хора – с пълния спектър от цветове.
*Кристиана Стефанова е магистър психолог и сертифициран хипнотерпевт към БАХХ, създател на „Фабрика за щастие“ – пространство за психология и личностно развитие. Последвайте Кристиана и на нейната Facebook страница @happinessfactorybg.
Вижте още:
Как се възпитават милиардери? Майката на Илон Мъск знае отговора
