Всеки от нас е преживявал някаква загуба. Независимо дали става дума за смърт или раздяла, промяната поставя под въпрос нашата идентичност. Независимо дали сме загубили близък човек, работа, дом или пък домашен любимец, загубата носи болка, тъга и често ни оставя с чувство на безизходица. Усещаме се непълноценни.
Загубата на значим човек разрушава представата ни за нас самите, поставя въпроса кои сме ние без него. Винаги казвам, че в болката от раздялата има и елемент егоизъм: „Как така вече те няма на разположение, когато пожелая?“, „Как така не мога да ти се обадя/да те видя/да те прегърна?“.
Често емоционалната болка е придружена от физическа такава. Не случайно казваме „Боли ме сърцето“. Като символичен дом на любовта и свързаността ни с другите, сърцето наистина преживява болка, можем да имаме учестен пулс, задух, сърцебиене. Тялото преживява тази загуба.
Защо се чувстваме изгубени, когато загубим значим човек?
Себеусещането, идентичността ни се гради и на база на социалния ни кръг, лични контакти, семейство, близки, приятели, колеги. Принадлежността е една от базовите човешки потребности. Създаваме историята на живота си заедно, свързваме миналото с настоящето, правейки планове за бъдещето. Приндалежим (си). Идентичността ни представлява възприятията ни, вярванията и ценностите ни, дава отговор кои сме ние.
С хората, с които сме в близки връзки имаме сходни концепции за живота, сходни ценности. В много партньорства се наблюдават такива сливания на идентичност, че когато двойката вече не съществува като такава, човекът не знае кой е без другия. С него губи и себе си.
Загубата боли. Скръбта преминава, връща се отново и пак изчезва, след което отново напомня за себе си. Често си задаваме въпроса „докога“?
В литературата се говори за фази на мъката, различни етапи и емоционални състояния, през които преминаваме, докато достигнем до момента, в който приемем загубата. Здравословно е да минем през всички тях, без да се стараем бързичко да ги заметем, защото така има вероятност да се върнем в изходна позиция.
Това означава да позволим на цялата палитра от негативни емоции да ни залее, завладее и освободи, така както морските вълни идват и си отиват. Важно е да си разрешим да пребиваваме в различните етапи толкова време, колкото психиката ни има нужда, за да можем да продължим напред.
Вижте още: Стратегии за запазване на психичното здраве след загубата на родител
Загубата минава условно през няколко фази, които не е задължително да следват хронологичен ред, могат да се връщат и прескачат. Това, което е важно да знаем, е, че за психологическата преработка на травмата е добре да минем през всички тях
Отговорът ни на загуба може да бъде през отричане на истинността на събитието. Това е защитен механизъм на психиката ни, но далеч не означава, че ако заровим глава в пясъка като щраус, конфликтът ще изчезне. Преминавайки през тази фаза и приемайки фактите, често идва емоционалният отговор – през плач, болка и дълбока тъга.
Ядосани сме на човека, които го няма вече в живота ни. Гневът ни може да бъде насочен към други хора или дори към неодушевени предмети. Въпреки че рационалният ни ум знае, че обектът на яда ни няма вина, чувствата ни са прекалено интензивни, за да бъдат канализирани.
Моят съвет е да си разрешаваме тази емоция, вместо да се опитваме да я потискаме. Разбира се, добре е да я насочим към някой предмет, но, помнете: ако имате нужда да крещите – правете го, ако имате потребност да чупите, блъскате или разрушавате – направете го. Купете си възглавница или изберете някоя стара за изкупителна жертва. Отидетете в гората и викайте с пълно гърло. Намерете нещо старо и го унищожите. Позволявайки си гнева и канализирайки го по един приемлив начин, освобождавате пространство в емоционалния си свят.
Вижте още: Отпуск за скръб, загуба и развод: възможно ли е?
Добре е да си отредите „време за гняв“, което от една страна да не завлядава целия ви ден, ограничавайки възможностите ви за социално функциониране, а от друга – да бъде посветено на този така важан етап от скръбта. Знайте, че в този период често се включва и чувството за вина. Усещането, че загубата ни се полага и заслужаваме случилото се, защото не сме направили достатъчно. Имайте съзнанието, че в живота ни се случват неща, които са извън контрола ни и колкото и да търсим причината в себе си с цел да се обвиним, ние нямаме нищо общо.
Във времето на преживяване и преодоляване на болката често се чувстваме безпомощни, безсилни. В тези моменти на интензивни емоции психиката ни се опитва да вземе контрол, за да се почувстваме отново добре. Типични за този етап мисловни конструкции са „само ако“ и „каквото и да“. „Само ако можех да прекарам още един ден с него/нея“ – когато се отнася до раздяла или развод. При загуба на работа: „Ако бях работил/а повече…“ „Ако бях полагал/а усилия и през почивните дни…“ „Каквото и да се налагаше допълнително, щях да го направя“ При смърт на любим човек: „Ако можех да му/й се обадя…“ „Ако бях го/я видял…“ И т.н.
Докато гневът и пазаренето са доста активни, то депресията е „тих“ стадиий от скъбта. В началото емоциите са доста силни и често се опитваме да стоим настрана от тях. Да ги приемем, „прегърнем“ и интегрираме като част от процеса по възстановяване, е ключово. Имаме право да се изолираме, да се затворим удома, да „избягаме“. Да потънем в скръбта всъщност е колкото и болезнено, толкова и терапветично. Можем да останем в тази фаза колкото време имаме нужда, но да бъдем внимателни да не се превърнем в заложник на депресията и тъгата, така че да не можем да се откъснем от задушаващата ѝ прегръдка.
Да приемеш загубата не означава, че болката те е победила, не означава да забравиш какво се е случило или да се преструваш, че нищо не е станало. Премането е да можеш да продължиш напред с живота си, събрал отломките от душата си, залепил сърцето си, вярващ, че заслужаваш да живееш с лекота и стигайки до осъзнаването, че не можем да променим миналото, но можем да променим отношението и емоционалния заряд, с който се сещаме за него. Приемането означава да знаем, че ще има трудни дни, но и че това ще мине и ще дойдат дни на лекота и свободно дишане. И че слънцето винаги го има, независимо колко дълго време е било мрачно.
*Кристиана Стефанова е магистър психолог и сертифициран хипнотерпевт към БАХХ, създател на „Фабрика за щастие“ – пространство за психология и личностно развитие. Последвайте Кристиана и на нейната Facebook страница @happinessfactorybg.
Вижте още:
