Стратегии за запазване на психичното здраве след загубата на родител

| от MamaMia |

Загубата на близък човек винаги е трудна, но загубата на родител може да бъде особено предизвикателство – в какъвто и етап от живота да се намирате, на колкото и годините да сте. Няма график колко бързо човек да се справи със скръбта. Особени затруднения създава стигматизирането на скръбта у нас. Да носим траур и да спазваме ритуалите, свързани с нечия смърт, е прието, дори желателно, но да говорим за емоциите си, за своите спомени, за страховете си, за угризенията, които обикновено изпитваме към човека, когото сме загубили, за своето поведение, докато той е бил жив, обикновено извиква неудобство у събеседниците ни. Не защото те не искат да ни помогнат и да бъдат до нас, а понеже невинаги знаят как да изразят подкрепата си. Твърде често хората сменят темата с погрешното, но доброжелателно мнение просто да ни разведрят, а ние имаме нужда именно да говорим, да бъде изслушани, да валидираме скръбта си.

Няма два еднакви начина да преживееш скръбта. Всеки от нас е различен и я понася индивидуално.

Загубата на родител може да предизвика трудни емоции, включително тревожност, депресия, пристъпи на паника и състояния като безсъние, често будене нощем. Чувстваме се, сякаш сме изгубили корените си, земята под краката си, спираме да усещаме стабилност. Загубата на родител също може да постави под въпрос нашата собствена смъртност, без да си дадем ясна сметка за това. Смяната на поколенията от това човек да бъде нечие дете до това да стане най-възрастния човек в семейството, главата на семейството, може да окаже огромно емоционално въздействие върху нас, твърди психологът Бианка Нойман, която специализира в оказването на помощ при справяне с тежка загуба.

Загубата на родител може да създаде огромна празнина в живота ни. Не само че нашите майчини и бащини фигури често действат като наши основни емоционални лечители, но те са и една от най-дълготрайните ни човешки взаимоотношения. Стабилните, функционални взаимоотношения между родители и деца позволяват на хората да продължат и да станат независими, процъфтяващи личности,  изтъква клиничният психолог д-р Мериан Трент.

Липсата на родителя, когато и да дойде тя, кара човек да се запита кой е, къде е защитената му територия, къде е приет безрезервно сега. Чувството наподобява на асоциация, че човекът е сграда, останала без носещи стени.

Родителите често са в основата на семейната динамика и когато те починат, понякога пукнатините в отношенията между останалите членове на семейството, братя и сестри, лели, чичовци, братовчеди, внуци, могат да се проявят. Върху някои от тези лица, най-често върху единственото или най-голямото дете на починалия, рязко пада огромна отговорност, при това в момент, когато то е разтърсено из основи от загубата си. Самата скръб е различна от тази, която изпитвам, ако изгубим приятел. Макар и от естествения ред да следва да изубим родителите си преди своите приятели, това не го прави лесно – ние несъзнателно приемаме родителя като някой, който винаги ще бъде до нас. Волно или не, често ние приживе ги приемаме за даденост, но, едва когато ги няма, проумяваме колко важни са били, за да оформят личността ни такава, каквато е.

Често приемаме родителите си за даденост. Но когато умрат, това може да улови колко важни са били те, за да ни оформят.

Справянето със скръбта от загубата на родител и съпътстващите я чувства отнема време и изисква пространство, но с правилната подкрепа, търпение и механизми за справяне, има начини да направим процеса по-управляем.

Не трябва да потискаме и да крием нито една от емоциите си.

Когато става дума за загуба на любим човек, чувствата на ревност, завист, гняв, както и тъга са много чести, но не всеки говори за тях открито, твърди Бианка Нойман. Хората обаче често „бутилират“ тези чувства, погребват ги дълбоко в себе си, изпитват вина за тях. Вярват, че се очаква да стъпят на краката си бързо и да се държат, сякаш всичко вече е наред, а реално именно това поведение пречи на възстановителния процес.

Всеки скърби по различен начин и това може да означава, че външно не проявяваме и не изпитваме същите емоции като другите хора в семейството ни. Няма причина за безпокойство, ако това е така. Нормално е дори, ако шокът от загубата ни е накарал да не чувстваме абсолютно нищо.

В масовото съзнание скръбта по-близък човек се приема просто като дълбока тъга, но тя всъщност е пълна с много повече противоположни емоции, и ако не почувстваме нищо, това не е, защото не ни пука. Това просто означава, че все още не сме готови да обработим тези емоции. Не е нужно да опитваме да ги изказваме на глас – често оставенето с мислите ни и воденето на дневник може да помогне повече да идентифицираме емоциите си и съответно да се справим с тях. Може да се започне дори с едно изречение на ден, което да допълваме с времето, като диалог със себе си.

По-важно от всякога е да полагаме качествени грижи за себе си. 

Попкултурнният образ на скърбящия човек е насилствено изтерзан и измъчен, аскетичен и себеотрицателен – от него сякаш се очаква да не спи, да яде, колкото да не умре от глад, да спре за неопределен период от време заниманията си като спорт, музика, четене, социални контакти. Излишно е да казваме колко деградивно, нездравсловно и вредно би било това за всекиго.

Когато скърбим, нашите нужди и желания могат да изглеждат незначителни в сравнение със загубата на любимия човек, но е важно да се грижим за себе си, както психически, така и физически, през това време. Ключово е да спазваме рутина – да закусваме, да се движим, да почиваме, дори ако се налага да си настроим аларми или напомнящи бележки, за да ни вкарват в ритъм. Колкото повече избягваме да го правим, толкова по-трудно ще ни бъде да не изпаднем в пропаст, от която да не можем да се върнем към начина си на живот.

Ако имаме малки деца или някакви неотменими отговорности, няма нищо срамно и нередно в това да помолим за помощ с тях, докато се възстановим, отпочинем и се погрижим за себе си. Не можем да наливаме от празна чаша. Менталните проблеми, които можем да си причиним, ако не се погрижим за себе си, ще ни извадят извън строя за много по-дълго.

Вижте още: Kак (не) се лекува депресия в български СПА курорт

Не се форсирайте, правете всичко стъпка по стъпка, с краткосрочни цели.

Рутината, която описахме, може да помогне за структурирането на деня ни и да ни даде цел. Фокусирането върху това да преживеем един ден, вместо да гледаме напред и да мислим за далечното бъдеще, може да ни помогне да преживеем уплахата си непосредствено след загубата на родител. Да бъдем заети с елементарни дейности, помага. Разбира се, може да открием, че трябва да приемаме нещата по-бавно и да прекараме известно време в събиране на сили, преди да се срещнем с приятели или да отидем на седмичния си клас по йога. Дейностите, с които се занимаваме, може да не са толкова свързани със социализация, а по-скоро да са насочени навътре към нас. Въпросът е да не ги превръщаме в безразборно гледане на сериали, хапване или алкохол.

Вижте още: Жените са по-склонни към алкохолизъм – виновен е хормонът естроген

Не трябва да изключваме варианта да потърсим помощ. 

Когато скърбим за загубата на родител, според Нойман може да намеримв това да поговорим с други хора, които са в нашето положение. Това може да е приятел, който също наскоро е загубил бащина или майчина фигура, или група за подкрепа. Говоренето за мъката ни може да е много трудно и не е задължително да започваме, преди да сме готови да го направим – самата компания нна хора, с които се усещаме свързани, понякога е достатъчна.

Опциите за самопомощ, като книги за самопомощ, подкасти и онлайн платформи, също могат да бъдат чудесен начин да ни помогнат да свържем емоциите си с тези на други хора.

Струва си да помислим и за терапия. Някои хора може да не се нуждаят от професионална помощ,  или да изпитват съмнения дали да я започнат, но ако човек не намира покой от скръбта си, е по-добре да се обърне към професионалист с опит в сферата – в това няма нищо нередно или срамно и ние самите ще бъдем по-добри и отзивчиви към своите близки, по-полезни за тях, ако успеем да запазим психическата си цялост.

Вижте още:

Когато „Стегни се и се усмихни!“ не е достатъчно

 
 


Повече информация Виж всички