Часът е 6:08, а слънцето упорито отказва да изгрее, въпреки че по график е вече с над 15 минути закъснение. Крие се зад сградите и зад дърветата, почти толкова упорито, колкото аз се крия от емоционалната си интелигентност. Ние всъщност отдавна се познаваме, даже сме си близки, но днес не искам да я слушам. В същото време в главата ми се върти една мисъл на непрежалимата Мая Анджелоу: „… когато знаеш как да постъпиш по- добре, постъпи по- добре“. Проверявам и се оказва, че първата част от цитата е „Давай най-доброто от себе си, докато не знаеш по- добър начин…“. Кога обаче трябва да направим тази крачка и какво става, ако се поколебаем и „изпуснем“ момента?
На нас, жените, често ни се струва, че закъсняваме за някъде – дали защото от рано ни програмират с ония биологични часовници или защото се опитваме да балансираме точно хиляда и едно неща (Шехерезада много добре е знаела какво прави), но пет минути в нашия женски свят рядко са пет минути. Това да спреш и да подишаш и да помислиш, или още по- добре – да спреш да мислиш, е станало някакъв лукс. Да спреш, за пет минутки (бройте ги два часа и половина, минимум), и да се свържеш със себе си, със собственото си тяло и усещания, да се запиташ „Аз ли съм или не съм“, и може би да усетиш, че „Ами не, не съм“.
Не съм всичките си задължения, не съм списъка си със задачи, не съм не измитите чинии в мивката, не съм пропуснатите обаждания и мейли, не съм тревожните си мисли и безсънните си нощи, не съм.
Обаче съм тук и дишам и на някого му е важно някак си да продължа да „съм“ и „да дишам“. Само това, нищо повече.
Слънцето изгря, а моята емоционална интелигентност още се крие. Ту надзърта иззад сградите, ту зад някое все още леко треперещо и несигурно „НЕ“, аха и ще покаже. Аз междувременно седя и дебна, цяла седмица виждам (но не смея да ѝ кажа) как щедро си раздавам времето наляво и надясно в уж безобидни и приятни разговори с различни хора. Времето ми, което така ревностно чаках и пазих, онова време само за мен, на заветната почивка. Дочаках го… и го раздадох. Та се питам все пак „Аз ли съм или не съм“ и ако знам по-добре, защо не постъпвам по- добре.
Сякаш не знаем всички, че трябва да спим пълноценно и достатъчно, че трябва да се храним редовно и да се вслушваме в тялото си, нима няма всеки един от нас онзи вътрешен глас, който ни намеква, че грешим, че правим нещо нередно, че не можем да сме груби с продавачката, понеже не сме спали, че не можем да се обадим на бившия, понеже сме самотни, че не можем да се върнем към цигарите, защото ни е скучно и че не можем да висим цял ден пред някой екран или монитор, защото не знаем как да се свържем истински с другите хора. Всъщност не че не може, всичко може, и това е по- страшното.
Преди няколко години една реклама превзе пространството– „Не си ти, когато си гладен“. Струва ми, че успехът ѝ се дължи именно на това, че много хора се припознаха в нея. Ние знаем кога сме най-много себе си и кога най-малко себе си – в кои ситуации, с кои хора дори, и всеки ден имаме избор дали да живеем себе си или да предадем това, което е истински важно за нас. Всеки ден имаме избор да бъдем най- добрата версия на себе си, ако просто заглушим някак си заобикалящия ни шум.
Вижте още:
