Защо когато става дума за домашно насилие, обикновено си представяме физически или емоционален тормоз предимно от страна на мъжа в семейството над жената или децата? А може ли да има обратен вариант – жената да е в ролята на насилник у дома? Защо по подразбиране „биещите“ и „тормозещите“ са мъже? И кое прави жените по-често жертви, отколкото насилници?
Решихме да публикуваме мнението на специалистите от Горещата линия за професионална подкрепа на жертви на домашно насилие, поддържана от сдружение Алианс за защита от насилие, основано на пола. Линията функционира безплатно и денонощно на телефон 0800 11 977.
Молби за помощ, мнения, въпроси и коментари по различни теми могат да се отправят и публикуват и на фейсбук-страницатаГореща Линия Домашно Насилие.
Ето мнението на специалистите по темата:
„В публикациите си пишем за насилие над жени от мъже. Разбира се, има и обратния вариант – насилие от жени върху мъже, предимно психологическо. Но тъй като процентът на насилието над жени е безспорно значително по-голям, затова в примерите говорим за жена, пострадала от насилие и мъж – извършител на насилие.
Всичко онова, което пишем за психологическото насилие срещу жени, е валидно, разбира се, и за психологическото насилие срещу мъже. Физическото и сексуалното насилие от жени към мъже е много по-рядко срещано. И тъй като физическото насилие е много по-разпознаваемо и видимо от другите видове насилие, затова и за него се говори повече, както и жертвите му са по-разпознаваеми.
Мъжете, върху които е упражнено насилие, много рядко търсят помощ, защото се срамуват.
Мъжете, които докладват на линията ни за упражнено насилие срещу тях, споделят, че ги е срам да подадат сигнал в полицията или съда, за да не ги подиграват. Просто искат да поговорят с някого, защото знаят, че обаждането им е анонимно и конфиденциално. Понякога не разпознават насилието като такова. И наистина могат много да страдат, дори да се разболеят, ако не потърсят помощ.
Защо насилието се среща по-често при мъжете отколкото при жените?
Често в обществото ни насилието при момчетата и мъжете е признак за мъжественост: „Защитавай се, ако си мъж!“, „Какво си се разхленчил като някоя женичка!“, „Мъжете не плачат“ , което е равносилно на това, че не си мъж, ако показваш чувства. Но това, че не ги показваш, не означава, че те не съществуват. Къде отиват тогава тези негативни чувства? Или се насочват навътре и разболяват самия човек, който ги изпитва и не говори за тях, или се насочват навън под формата на агресия. Докато момичетата още от малки се учат да отстъпват, да не противоречат. На тях се приписват женските качества като нежност, всеотдайност, пасивност, а мъжете трябва да са силни и властни, иначе не са мъже.
От дългогодишната ни практика знаем, че висок процент от мъжете, използващи насилие в отношенията си с техните партньорки, са били малтретирани като деца.
Т.е. има явна връзка между психическите травми, получени в детството и някои разстройства на личността. Същият феномен се забелязва и при жените, но много по-рядко отколкото при мъжете. Ако като малки момичета, те са били подлагани на насилие или са ставали свидетели на насилие в семейството си, те може също да прибягват до агресия, но по-често при такива психически травми, те губят представа за техните граници и стават по-уязвими по отношение на различни агресии. Травмите от детството са много решаващи за насилието.
Разбира се, не при всички мъже агресивността се явява като реакция вследствие на травма от претърпяно в детството насилие. Несъмнено трудното детство (което всъщност е много обширно понятие, защото често човек не усеща и не разбира да е имал трудно детство докато не работи с психолог), се оказва честа причина за агресивността у мъжете. Но това не трябва да става причина за посегателство над партньорките им, а напротив – те трябва да се обърнат към себе си и да започнат психотерапевтично лечение.
Травми в детството отново могат да бъдат причина за това човек да не може да се противопостави на насилие спрямо себе си, заради вярванията, които е изградил за себе си в детска възраст (тук отново човек може да твърди, че е имал прекрасно детство и не може да свърже допускането на насилническо поведение спрямо себе си с преживяното в своето детство).
Понякога агресивното поведение се придобива чрез наблюдение върху околните. Децата буквално попиват поведението на възрастните. Ако бащата е бил агресивен, момчето копира неговото поведение. То познава само този начин на общуване с жените. Свиква да реагира с насилие всеки път когато чувства нужда да се разтовари от вътрешното напрежение или да се наложи. И ако тези действия не срещнат съпротивата на жената или останат ненаказани, той не ги смята за неправилни и насилнически. Ако дори един път бъде оставен да действа, без да има ответна реакция, то навикът се затвърждава.
Т.е., ако на първия шамар не реагираме ясно и категорично, вероятността да има втори шамар е огромна.
Можем да говорим още много за различни предпоставки, водещи до агресия или подчинение. Важно е обаче да се опитаме да помогнем и на двамата – извършител и пострадал, а не да засилваме агресивността или жертвенската позиция с показване на неразбиране на проблема. Ограничителната заповед, викането на полиция или дори влизането в затвора, колкото и парадоксално да звучи, е вид помощ за извършителя на насилие, защото само по този начин той ще може да разбере, че е извършил нещо нередно и ще му се наложи да се замисли и промени.
Работата с психолог ще помогне много на пострадалата от насилие жена да разбере защо допуска такова поведение спрямо себе си и да знае как да даде отпор на насилието.
Както е отговорност на жената да потърси помощ при преживяно насилие, така е и отговорност на мъжа да потърси помощ.
Не е срамно да се говори с психолог. Обикновено участието в насилието е и на двамата партньори – единият упражнява насилие, другият – позволява да бъде упражнено насилие. И докато единият от двамата партньори не осъзнае, че връзката е токсична и вреди на тях, а вреди много и на децата, и не потърси решение и изход – нещата ще се задълбочават все повече.“
