„Защо хората, които се държат прекрасно с мен, никога не са хората, които искам да се държат прекрасно с мен?“ Задавали ли сте си някога този въпрос? Ако не сте – браво, може и да не четете нататък. Ако обаче сте си си го задали веднъж, надали сте си останали с този един път – вероятно сте си го задавали периодично години наред, в редица ситуации, в личния си живот, в приятелствата си. В случай че наистина сте, всъщност грешите във формулировката му. Правилният въпрос тук е: „Защо ме интересуват хората, които не се държат прекрасно с мен, вместо тези, които го правят?“. А отговорът, колкото и дразнещо да прозвучи, си е у вас самите.
Имате приятели, които са винаги до вас.
Подкрепят ви, слушат всичките ви драми и радости (глупави или не), търсят ви, канят ви, инициират съвместни излизания и почивки. Вие приемате тези приятели за даденост. И нерядко сте склонни да ги пренебрегнете, да отмените уговорка с тях, дори да им кажете в лицето, че не сте щастливи с приятелствата си, защото… имате и други приятели. Приятели, за които винаги се налага да се чудите до последно дали ще се обадят или не, дали ще се появяват за плановете, които сте направили заедно или не, които изчезват с месеци наред без никакво обяснение и после се завръщат неочаквано, сякаш не се е случило нищо, склонни са да забравят рождения ви ден, любимата ви група, това, което са ви обещали вчера, това, което сте им говорили преди минути. Но ако ви звъннат насред нищото да кажат „Хей, можеш ли да се видим? Искаш ли да ме вземеш от нас, ама преди 10 минути да си тука?“, хуквате презглава.
Срещате интересни мъже или жени.
Потенциални партньори, които още от първата среща имат към вас открити, чисти и ясни намерения. Харесват ви и не се страхуват да го демонстрират. Не е проблем за тях да обсъждат с вас визиите си за живота, бъдещите си планове. Предлагат ви помощ, когато имате нужда, без сами да сте я поискали. Включват ви в идеите си за отпуск, за ходене на фестивал, за събиране с компания. И ви плашат. И ви досаждат И не ги искате. И ги пренебрегвате. Подценявате ги. Смятате, че са нещо по-малко от вас, дори се чудите откъде накъде са си позволили да ви харесват. Същевременно не ви пречи косата ви да побелее от нерви, а работата ви да куца от безсъние, задето се чудите с месеци и години на какво се дължи поведението на друг човек, който е грабнал вниманието ви. Човек, който се държи три дни като влюбен, пет дни като непознат, седмица като приятел, месец като любовник, после половин година като далечен познайник, и после всичкото на нова сметка с разменени цифри. Друга работа си е този човек… Ееех, ако той ви харесваше и ви предлагаше да ви погостува за седмица, тогава нямаше да си направите планове за море, както си направихте веднага щом чухте подобна идея от този, който ви харесва наистина и проявява внимание към вас.
Чувствате се необичани. Неразбрани. Питате се къде грешите. Питате се как така нещата все се разминават – защо привличате погрешните хора, а отблъсквате правилните, защо все ви бягат по тъча, защо се случва все на вас.
Всъщност то не ви се случва. Избирате си го. Отново, и отново, и отново. Колкото и да не ви се иска да го признаете пред себе си. По три причини.
Не се харесвате
Изобщо. Затова и подценявате онези, които ви харесват – те трябва да са много глупави или да има някаква повреда в техния телевизор, за да имат високо мнение точно за вас, да изпитват симпатии или привличане към вас, да ви вярват, да разчитат на вас, да си правят планове с вас.
„Тука има, тука нема“ хората, за сметка на това, ден след ден подхранват собствената ви теза. Ако ви избягат за пореден път – ето, явно през цялото това време вие сте били прави, че наистина не ставате за харесване, не ставате за партньор, за приятел не ставате, абе, да си го кажем право, хич и за човек не ставате. Ако ли пък са в период да ви търсят и да се интересуват от вас – хей, значи може пък у вас все пак и да има нещо, с вниманието си те ви валидират като личност, а вие самите сте напълно неспособни да се валидирате сами.
Скучно ви е
Трудно ви е да задържате вниманието си. Да достигате до дълбочината на нещата, които ви интересуват. Да довършвате заниманията си до край. Ако четете, ви се излиза. Ако сте навън, съжалявате, че излязохте. На пътуване все не сте отишли на дестинацията, на която всъщност ви се е ходело. Докато гледате филм, си поглеждате телефона. Вече сте започнали ентусиазирано и после сте се отказали от три езика, два музикални инструмента, няколко вида танци, седем различни спорта, безчет хобита – еми, не е било вашето пък. На работа сте отворили няколко отделни прозореца със задачи – подхващате едната, оставяте я, подхващате другата, отегчава ви и хем се натоварвате, хем изобщо не ви е интересно да вършите задълженията, които в крайна сметка сте избрали сами. Скача ви се с парашут, ама само докато скачате с бънджи.
Това е, защото всъщност изобщо не знаете какво да правите със себе си и унищожителната скука, породена от тоталния хаос в главата ви. Мислите, че сте екстроверти, защото не умеете да сте сами. После мислите, че сте интроверти, понеже хората наоколо просто не ви кефят достатъчно. Токсичните отношения с хора идват на помощ в такива ситуации. Дават ви безплатен адреналин, тръпка за денонощие, седмица, месец напред. Докато късате маргаритки над темата „обича ме, не ме обича“, вие най-после сте ангажирали вниманието си с нещо. Никой не е казал, че трябва да е приятно.
От пиедестала на скуката ви, хората, които са до вас, и всъщност ви вдъхват сигурност, само ви пречат – във вашата глава „сигурност“ е най-мръсната дума. А и тях да ги нараните, голяма работа – в някой момент, като размислите, те пак ще са си там.
Изобщо не ви се обвързва
Това твърдение вероятно ви скандализира и няма да го признаете за факт. Ама как така? Вие толкова искате да си имате весела компания и хармонична връзка – затова и всеки път, когато ви се удаде възможност да попаднете в такава, бягате на километри. Отклонявате покани за рождени дни, за пикник, за излет, за море, за куиз и за рафтинг, понеже, нали, те не са дошли от „вашите“ хора, от „правилните“ хора. Измисляте си, че не ви е добре, или че имате друга уговорка точно преди срещата, на която сте поканени, или просто си правите плаващи планове с надеждата някой друг да ви звънне – някой „ваш“, някой „правилен“. Пък ако не стане, здраве да е, будалите, които ви харесват, ще ви чакат така или иначе, ако ви доскучае твърде много, те ще са си там. И всичко това, само защото на някакво подсъзнателно ниво вие добре знаете, че стабилните човешки отношения изискват някаква реципрочност, отговорност, отдаденост. А на вас това хич, ама хич не ви се дава.
Хората, които са на линия за вас, ви стресират и отблъскват, защото ви изправят точно срещу тази истина – че на вас не ви се ангажира, не искате се обвържете емоционално, камо ли пък практически, не искате да обещавате, камо ли пък да си изпълните обещанията. Не обичате някой да бъде насреща за вас, защото това ви говори, че всъщност се очаква и вие самите също да сте насреща.
Не се съдете твърде строго, ако благоволите изобщо да го признаете пред себе си. Тази история е стара, колкото света. В Библията, която впрочем е приятно философско четиво, ако човек не я приема в прав текст, наред с всичко друго се разказва и за нея: все пак бащата коли угоено теле за Блудния син, не за брат му – ахмакът, който му е стоял цял живот зад гърба и му е помагал със земеделието. Блудния син си е друга работа – хем със завръщането си му доказва, че не е чак толкова лош баща (това по повод нехаресването), хем сигурно има да го развлича с много повече истории от брат си, който не вижда по-далеч от градината (това за скуката), хем и никога не знаеш кога ще си тръне пак, докато другият все ще си е наоколо (това за обвързването). Джон Стайнбек преразказва същата история в „На изток от рая“. Вие също я преразказвате, с ежедневието си.
А на хората, чието внимание търсите и не получавате, не се сърдете. Не се сърдете изобщо. Всъщност вие би трябвало да ги разбирате по-добре от всеки друг. Те се намират от другата страна точно на вашата ситуация и в аргументите си да ви убягват, изключително много си приличат именно с вас.
Вижте още:
