Вчера прочетох новината за семейството с малко бебе, пропаднало в шахтата на асансьор, и сега съм бясна. Много съм ядосана от нелепия инцидент и мисля, че най-после е време да изразя огромното си недоволство спрямо този казус – асансьорите в метростанциите и други обществени места.
Информацията вчера ни запозна с асансьора в метростанция „Младост 1“, който радушно отваря вратите си за майка, баща и 18-дневното им бебе, но след това тутакси пропада в шахтата. За щастие, свободното падане е било само около метър и половина и жертви няма. Има я обаче страшната уплаха на това семейство. Аз лично не мога да си представя страха у онази майка, чието бебе е наистина много, много малко. Не искам и да си помисля какво можеше да стане, ако мъжът не беше отворил сам вратите на машината с двете си ръце. Но пък мога да си представя задуха в асансьора, който бащата описва пред bTV и който едва не е накарал съпругата му да припадне. Всеки, който е ползвал асансьора на метростанция „Сердика“ до бившия „Шератон“, знае и винаги ще помни какво е вътре – неописуем микс от спарен въздух, пот и гевреци.
Сигурно знаете какво казват за кренвиршите – ако си ял от тях, значи си ял всичко. Е, същият е случаят и с този асансьор – ако си се возил на него, то вече никоя миризма не ти е чужда.
За да бъда напълно честна с вас, ще си призная, че моята ненавист към асансьорите датира много отдавна и инцидентът вчера само затвърди омразата ми. Още докато бях малка и живеех с нашите в стандартен блок в столичен квартал, се случи нещо страшно. Докато баба ми товареше кашони с буркани от мазето в асансьора, той просто тръгна. Ей така, както беше с отворена врата, той се вдигна нагоре към етажите, изхвърляйки баба ми навън, върху плочките. Сцената и досега е запечатана в съзнанието ми, защото после дни наред потрепервах при спомена за нея. Истински късмет беше, че баба ми успя да отскочи назад, вместо машината да я смели в похода си нагоре по етажите.
Същият този асансьор беше поправян няколко пъти, но това не му попречи да се разваля пак по същия начин, като веднъж взе живота на едно кученце. Стопанката му отворила вратата на асансьора, за да излязат на разходка, но какво да види – само жици и празно пространство, самата кабинка липсва. Кучето обаче, в устрема си да излезе навън, не успява да види това, пада в шахтата и загива.
Напомням ви за още един случай, отново на обществено място, какъвто е вчерашният инцидент. Говоря за асансьора в Майчин дом, който през 2010 г. къса въже и пада от седмия до първия етаж, возейки 12 души, 9 от които жени в напреднала бременност. В крайна сметка здравното заведение е осъдено да изплати обезщетение – смята се, че ръководството на болницата е знаело за неизправност при асансьора, но въпреки това организира „Ден на отворените врати“ и качва хора в него.
Няколко години след този случай с моя приятелка се качихме на този асансьор, за да отидем на свиждане на наша приятелка, току-що родила първия си син. Не ме питайте колко треперихме, докато машината се изкачваше чак до 12-ия етаж. Все пак, бяхме наясно какъв би бил изходът за нас от такъв полет до шахтата. Ето защо, слизането беше по стълбите.
Тогава сме имали избор да изберем стълбите като по-сигурен вариант, след като се страхуваме от асансьори. С бебешка количка обаче нещата не стоят по този начин.
Преди да стана майка, дори не знаех къде точно се намират асансьорите в метростанциите и дори дали има такива. Така, още наивна и неопитна, преди около година отидох да търся асансьора на станция „Сердика 1“, а от гишето една леля ми се усмихна иронично: „Ама тук няма асансьор, само ескалатори“. Оказа се, че трябва с количката да се върна до входа на „Сердика 2“ и да мина оттам, лутайки се по коридорите отново до нужната ми „Сердика 1“.
В същия този подлез, както и в други централни такива, е особено трудно въобще да слезеш, ако не си наясно с асансьорите и по-точно тяхната липса. Ако съответният подлез има 4 входа, най-много два от тях ще са снабдени с асансьор и захождането от друго място води до трупане на мускули и сваляне на количката на ръце.
Същото това пренасяне на бебешка количка по стълбите ми се случва често и когато водя дъщеря си при баба й, слизайки на станция „Надежда 1“. Там асансьорът вечно не работи, защото все се разваля някаква част, която се внася от чужбина и това трае поне месец. По времето за доставка предполагам, че търсената част е китайска.
В метростанцията най-много обаче ме изумява нещо друго – нахалството. За асансьора чакат всякакви хора – тийнейджъри, работещи, по-възрастни. Не само това, те винаги са готови да изпреварят майка с количка, за да се набутат преди нея в тази отвратително задушевна мизерия, която аз не бих избрала никога, ако не возех бебе. Наистина не проумявам как здрави и прави хора напълно съзнателно се возят в тези определено мръсни и без вентилация машини, само за да спестят 20 стъпала. Абсолютно безумие и наглост.
И тук идва въпросът ми – кой е виновен за казуса с асансьорите? Разбира се, на първо място „Метрополитен“ и Община София трябва да се задействат бързо и ефективно в посока по-добра и бърза поддръжка на развалящите се асансьори. Където е възможно, трябва да се добавят машини и вентилацията да заработи. На местата, където все още има поставени някакви праисторически платформи, те трябва да се заменят с нормалния за целта асансьор. Хигиенисти трябва да поддържат кабините чисти. Това е ясно на всички ни.
Но освен всичко това, ни трябва и гражданска съвест. Някои правила трябва да се спазват, защото не всички са безумни и с цел да ни прецакат. Някои правила са важни. Едно такова е правилото, което ни казва да ползваме асансьора, само ако сме с бебе или в инвалидна количка. Не ни дава право да се возим на него, защото искаме да прескочим тълпата в час пик или защото сме купили твърде много домати от Женския пазар. За тези цели има ескалатори.
Така че, когато следващият път асансьорът някъде се е повредил, замислете се дали и ние като общество не сме виновни за това как и колко пазим нещата около нас. Да, ясно е, че държавата също нехае, но ако и ние сме като управниците си, докъде точно ще стигнем, освен до шахтата?
