Стоите на метър и половина един от друг пред портата ѝ или входа на панелката ѝ (който-както), когато вечерта смирено гасне (или смирено е угаснала преди около седем часа и след малко утрото ще изгрява не толкова смирено с режещите звуци на алармите ви). Гледате се в очите, пристъпяте от крак на крак, преглъщате нервно и си казвате нещо от порядъка на „емии, да, то, беше ми много приятно, че се видяхме, да, то, трябва някой път пак да се видим“. Възможно е и двамата наистина да го мислите и имате предвид. Или само единият. Или нито единият.
Има три ситуации, когато жена ще иска да я изпратиш до тях.
Цифром и словом три, ни повече, ни по-малко. Ако разговорът, който водите, е дотам интригуващ, че ви се иска само още пет минутки. Ако в мислите ѝ нейното бельо вече се е намирало зад врата ти, още докато сте си допивали втората бира. (В златното сечение на случайностите тия първи две опции понякога се преплитат като хромозома в една съвършена хармония, но това се случва рядко, твърде рядко, почти никога.) И ако по пътя към тях нея я грози пряка и непосредствена опасност за живота, здравето и телесната цялост, ти си горд притежател на черен колан по айкидо, тя изрично те е помолила да повървиш с нея и на теб всъщност ти се върви с нея.
Иначе това е всякога излишно.
Да не кажа – неприятно. Непожелано навлизане в личното пространство е. Независимо какво си мислиш; независимо какво повелява джентълменската етика, останала от времето на „три дни яли, пили и се веселили“ и на рицаря, нали се сещаш, оня с коня, оня, комуто принадлежи стереотипът, че жените се нуждаем от непрекъснат патронаж, помощ и закрила; независимо как се надяваш да завърши вечерта. Никое момиче не държи човек, с когото се е запознало преди часове, да ѝ знае адреса. Или да знае, че всъщност не планира да се прибира, а ще продължи вечерта си другаде, за което никому не дължи обяснения. Или че на път към къщи мисли да се отбие за руло тоалетна хартия, кутия сладолед, връзка пресен чесън и самобръсначка, точно в този ред. Да звънне да се чуе с цялата рода, преди да са си легнали, та дори и за да е с цел да наплюе или да се похвали с току-що отминалата уговорка/среща. Или просто да послуша последния албум на Placebo, докато зяпа небето и си мисли над живота и уговорката ви.
Разбира се, никога няма как да знаеш какво точно се случва в главата на другите.
Нито как се възприемат най-добрите и невинните или пък най-досадните и обсесивните ти намерения. Достатъчно е просто да не правиш неща, „щото така се прави“, или „щото аз пък така искам“. Така няма да поставяш нито себе си, нито нея, в ситуацията да се налага тайно от теб да пише на приятелка с молба да ѝ звънне уж по спешност, че да я отърве от опашката след нея, която се държи като заглавието на най-известното парче на Radiohead. Или да ѝ се наложи да ти пресече пътя, застанала на буква „Ф“ и да каже нещо грубо, ясно и категорично, тип „За Бога, не ме изпращай до нас! И като цяло ме остави на мира!“, a ти после да се чудиш тия феминистки защо такива кучки станаха.
С питане, разправят, се стигало до Цариград, а мен ако питате, се стига дори и до женски порти и входове на панелки, и то по един човешки, уважителен и приятен за всички начин, а не влачейки се в съвместна неравноделна походка и чудейки се как да поддържате на изкуствено дишане един отдавна увяхнал диалог, който в редица случаи е било по-добре да не започва.
Една апокрифна тайна – женските сигнали всъщност не са безумно трудни за разчитане!
Ето например три ситуации, в които би било видно, че дамата, с която си излязъл, ще се радва да повървиш с нея до тях, стига, разбира се, и на теб да ти се иска:
И три, в които очевадно не желае да ѝ ходиш по петите:
А има и един финален коз, финален бос, истински заек, изваден от цилиндъра на комуникационен фокусник. (Напрежение… Нетърпение… Ускоряващ се ритъм от ударни инструменти…) Въпросът „Искаш ли да те изпратя до вас?“. И неособено трудните за разшифроване знаци, които дават отговорите „да, ще ми е приятно“, или „не, мерси, няма нужда“.
Вижте още:
