Виртуалното изнасилване, то нали не е наистина…

| от Не си сам/А/* |


„Как точно те насилват виртуално?“ – пита някой с ехидна усмивка под новина за предполагаемо групово сексуално насилие спрямо 16-годишно момиче в игра за виртуална реалност. „Виртуалните персонажи от метавселената още малко ще имат право и съдебни дела в реалността да водят, а?“ – се прави на интересен друг. 

„Психическото насилие не може да се приравнява с физическото такова“ – да, един човек, жертва на физическо насилие, ще се възстановява много по-дълго, защото ще трябва да се възстановява и физически, и психически. А колко по-добре щеше да е да се хване проблемът в зародиш и да не се стига до физическо изнасилване…

Затова е хубаво да се опитваме да прокарваме базисна превенция. Защото до физическото насилие обикновено се стига след като определен период от време е било пренебрегвано психическото такова.

Трудно ми е да говоря по тази тема, защото насилниците все пак са нечий син/ съпруг/ роднина/ приятел/ колега. Ходят на работа, печелят пари (много повече от мен, защото съм една обикновена бедна женица).

Трудно ми е, защото на протест против открито човеконенавистно събитие изразих мнението си, че хората организиращи това събитие са със същата морална основа и цели като Боян Расате, който потроши „Рейнбоу хъб“ в акт на предизборен PR. Човек от човекоомразното събитие беше там с дружината си човеконенавистници, за да търсят конфликт и компромати. Той не можа да понесе изказаното от мен сравнение с Боян Расате и ме заплаши, че записва думите ми във видео на телефона си, удобно наврял го без да ме пита за позволение в лицето ми, които мои думи според него не са истина и може да ме съди.

Този човек е адвокат по професия и човекомразец по душа. Има „християнско“ семейство, пари и връзки в ръкава на скъпото си сако. Негови лакеи ни обясниха групово как ЛГБТИ+ нямат никакви проблеми в България, но не можаха да ни отговорят защо през 2023г. българският съд ограничи правата на транс-хората и това не е ли всъщност проблем на българското ЛГБТИ+ общество…

Какво общо има това с едно виртуално изнасилване на 16-годишно момиче от група мъже, което наскоро се е случило в Метавселената?

Общото е, че профилът на изнасилвачите не се различава особено от този на хора, занимаващи се открито с разпространяването на реч на омразата. А пък актът на групово изнасилване е демонстриране на власт, жестокост, господарско притежание на по-слабия. Речта на омразата това цели – да оформи лъжовен, демоничен образ към дадена общност, за да може да се мобилизира агресивна маса хора, която да ги погне като вещици.

И нека не забравяме, че агресорът/ изнасилвачът все е нечий син/ съпруг/ роднина/ приятел/ колега, както бяха убийците на Евгения от куфара. Баща и син. Група насилници. Докато си мълчим по темата, подценяваме я, смеем ѝ се, няма как да знаем дали тези същите не са били и група изнасилвачи. Евгения няма как да се върне сред живите, но надали ѝ е било леко приживе с такива съпруг и свекър. Нека не забравяме, че като общество носим отговорност за превенция и трезва мисъл.

„Жертвата вместо да реве, че е травмирана, да вземе да ходи на психолог!“

Важно е жертвата да получи подкрепа и адекватна психологическа помощ. Обаче не е редно да замитаме и да крием ужаса, през който е преминала, независимо дали е само психически, или е психически и физически, просто защото и двете разновидности са еднакво неудобни.

Да не говорим, че и изнасилвачът/ агресорът е редно да ходи на психиатър/ психотерапевт, а не просто да бъде вкаран в затвора. Или както се прави в България – да бъде оставен намира, защото „все пак той е важен за семейството/ за фирмата/ за приятелите си“. Нали не трябва да се забравя клишето, че „жертвата сама си е виновна“. Пък агресорът/ изнасилвачът нали все е нечий син/ роднина/ приятел/ колега и животът му и нуждите му са с приоритет пред тези на една смазана жертвичка…

Изнасилването не е смешно. И виртуално да е – пак е насилие, пак не е смешно.

Това е форма на психическо насилие. Който е готов да го направи дори и „само виртуално, щото не е истинско, брат“ или му е смешно, се нуждае от работа с психотерапевт. Време е да спрем да товарим жертвата с обвинението, че тя не се е погрижила/ не е направила нещо/ не е била достатъчно добра (домакиня, жена, любовница)/ не е избягала! Грешката не е в жертвата!
За 16-годишното девойче изнасилено виртуално от група мъже в Метавселената веднага се намериха хора да кажат, че „тя какво е търсила там, като е толкова малка“ или „болката ѝ не е истинска, защото психическата травма е несравнима с физическата“…

Аз се чудя, нужно ли е да се стига до физическата травма? Нужно ли е всяка седмица в България да умира жена от ръцете на свой познат? Трябва ли по този фатален човекоунищожителен начин да се сещаме, че има такива казуси? Къде е превенцията?

Трябва ли всичката отговорност да я хвърляме в ръцете на жертвата, която и без това вече е имала достатъчно, с което да се справя или в по-лошия случай вече е мъртва? Защо трябва жертвата да носи отговорност за всичко, а извършителят, който в много случаи е действал в дълъг период от време систематично, да бъде лишен от всякаква отговорност?

Питам като човек, ходещ на психотерапевт по много причини, една от които, че на работното място съм претърпяла сексуален тормоз и на това работно място не бях единствената.

Ръководството е знаело, но на него му беше забавно – нали знаете, „детски истории“! Щом няма физически изнасилена колежка, ами само вербално е преследвана и насилвана, значи всичко е тип-топ, проблем няма.

„Колегата ти казва мили думи, защо ти е неприятно?“ Може би защото не съм искала да участвам в това. Лишава ме от базисно човешко достойнство, кара ме да се чувствам все едно работя две работи – тази, за която съм кандидатствала професионално и професия „секс-работник“, която аз не желая да изпълнявам. Не съм там, за да съм нечий сексуален трофей и си имам достатъчно професионални и лични задължения.

На мен, между другото, конкретният колега ми посегна и физически на едно фирмено парти.

Ама нали сама съм си виновна – малка съм, жена съм, носех рокля, говорих си приятелски с колеги мъже, нямах човек до себе си или много пари, с които да стана неудобна за тормоз, с други думи, „абе, просех си го“.

След това не посмях с години да се оплача или да говоря по въпроса, защото ме беше срам, че без нищо да правя, от мен извира „женска ку*рвеност“, която развращава слабите женомразки мъжленца.

Беше ме страх и от факта, че този човек взима многократно по-висока от мен заплата. Ако се оплача и ме издадат, че съм се оплакала, и той реши да ме съди, че „разпространявам лъжи за него“/“уронвам му престижа“, аз какво ще правя после – и без това с много усилия си изкарвам ниската заплата, остава да я пръсна по съдилища…

Да не забравяме, че българските съдилища са прогнили до основите си и човек с повечко пари лесно може да размаже една „просеща си го“ женица като мен.

Години по-късно се осмелих да говоря с HR-а на фирмата по въпроса, за да разбера, че и други колежки са се оплаквали от конкретния човек, но на ръководството не му пука – нали знаете, „детски истории“, „жените си го просят така или иначе“, „мъжете природно са страшни и грозни и жените трябва да им се поставят в обувките, да ги съжалят и да ги задоволят“.

Както баба ми казваше, „не му взимай на момченцето от храничката, че после няма да може да му стане п*шката“!

Само че в момента разни п*шки не само, че нямат проблем да станат – те направо летят, правят си групички и групировки и премазват по-слабия. И това е съвсем реално.
Реалното, което се пренася и във виртуалното.

Развръзката е, че напуснах съответната фирма, когато усетих някаква стабилност. По-добре късно, отколкото никога. С огромно разочарование и перманентна липса на вяра в човешкото общество. А изнасилвачът си остана – все пак той им е важен кадър, а и да не забравяме, че е нечий син/ съпруг/ роднина/ приятел/ колега. А аз съм просто една тъпа (щот не съм пуснала някому), травмирана (и щото лесно се травмирам – колко тъпо и детинско) никаквица, дето сама си го е просила.

Няма значение, че съм полагала извънреден труд извън установените работни часове.

Няма значение, че не съм посягала на никого и просто ми беше важно да имам работа и да няма конфликти в работната среда. Няма значение, че си имам собствени проблеми и право на място в тоя живот и в тая фирма дори, защото все пак с години съм полагала предостатъчно труд. Няма значение, че и аз съм нечия дъщеря/съпруга/ роднина/ приятелка/ колежка. Все пак, ако съм омъжена, съпругът ми ще ме гледа – като съм жена, лесно ми е на мен. Ако не съм се омъжила – да се омъжа, ето, даже имам един „ухажор“ в лицето на колегата изнасилвач. Даже нетърсено получавам мъжно внимание – каква „късметлийка“, нали! На тепсия ми идва, нищо, че е глух за това, което му казвам :“Неприятно ми е! Остави ме намира!“.

Между другото, наскоро чух, че в ромския етнос е традиционно, когато се роди дъщеря, роднините ѝ да са разочаровани, защото по традиция, щом дъщерята стане пълнолетна, я женят и така тя става чужда на семейството. От появата си на бял свят тя става ЧуждА. РазочароващА. Даже направо никаквицА.

„Абе, да се оправя там, брат!“ „Не знам, брат, нали в крайна сметка, това мен не ме засяга…“

За една част от обществото това е нещо виртуално, нереално, направо смешно. Другата част просто тихо страда.

*Не си сам/А/ е страница за борба срещу и превенция на джендърното насилие, създадена с решение на Демоктратична асамблея „Не си сама, Дебора“, провела се на 3 август 2023 г., в солидарност с обезобразеното с макетно ножче момиче от Стара Загора. Настоящият текст е взет от страницата със съгласието на авторката си, пожелала да запази анонимност.

Вижте още:

Достатъчно е да посееш разбито детство, за да пожънеш насилие