В деня за размисъл преди изборите засякох и поговорих с познат феминист. Стана дума за абсурдните политически убеждения, които младите хора често имат под влияние на пропаганда в училище или на социален натиск. Говорихме си за хомофобията и за това как тя често се загнездва у подрастващите момчета поради социален конформизъм и – да си го кажем направо – страх. Ако не се смееш на „педалите“, значи може да се смеят на теб, че ти си „педалът“.
Тежките стереотипи за това какво е да си мъж са нещо, за което може би си говорим по-рядко, отколкото за тези за жените, а не бива да е така. Абсурдното очакване за „мачкай, за да те уважават“, в което биват възпитавани твърде много момчета, не наранява само другите, то наранява и самите тях. Моят познат например разказа, че що се отнася до хомофобия, е имал периоди в ранните си години, в които се е включвал в общия хор. Нужно му е било време, натрупване на увереност, много четене и подходящата социална среда, докато формира сегашните си политически убеждения, в които никаква гформа на хомофобия със сигурност не присъства.
От ранните ни години го помня като умно, будно и забавно, което в един момент залитна към противообществено и понякога искрено гаднярско поведение, което не му подхождаше. Но пък минаваше за „вървежно“, по някакъв начин имунизираше срещу това той самият да бъде тормозен. През политиката стигнахме до това как в дадени моменти от порастването си и двамата сме преминавали през фази като национализъм, русофилия и/или хомофобия. И то в моментите, в които сме били незрели и несигурни. Години на пътувания, международни контакти и срещане с различен житейски опит бяха изкоренили подобни идеи от главите и на двама ни.
Покрай нея си припомних как в най-ранното си студентство все още споделях абсурдното елитарно схващане, че само юристите и икономистите имат място в политиката, защото само те могат да разберат определени обществени процеси в дълбочината им и в перспектива. Трябваше ми време да осъзная колко недемократично е било това ми схващане. Време, опит, увереност и общуване с хора от различни социални групи.
С немалко от близките и приятелите ми ме си споделяли нееднократно и не без доза срам как в по-ранната си възраст сме имали идеи и поведения, които днес оценяваме като просто наивни, или по-зле – авторитарни, елитарни, стереотипни, радикални, крайни или направо абсурдни и безчовечни. От това да гласуваме за абсурдни политически кандидати до това да изповядваме позиции, изключващи взаимопомощта, солидарността и разбирането между хората. Или даже да се държим зле с определени хора – по-слаби или по-различни от нас и да не ги зачитаме. Защото: да, това последното също е политика.
Понякога ранните политически възгледи са като татуировките, които родителите не са ни позволили да си направим в гимназията. Меко казано глупави са и можем само да въздъхнем с облекчение и можем само да сме благодарни, че не са се сбъднали, защото биха ни тежали цял живот.
Мисля, че този срам е признак на растеж. (Дори бих казала, че донякъде е повод за гордост, ако не намирах гордостта за доста вредно усещане.) По-притеснителното е, ако цифрите на възрастта ти вече са се обърнали, и, да речем на 41, ти продължаваш да мислиш същото, каквото в най-незрелия си период. Тогава, когато нямаш почва под краката, несиурен си и още търсиш мястото си в света, а това дали ще бъдеш приет ти се струва по-важно от това дали ще бъде приемащ.
Казват, че ако на 20 не изповядваш леви възгледи, нямаш сърце, а ако на 30 не изповядваш десни – нямаш мозък. Или поне така перифразирам по памет. Не крия искреното си учудване към тази мисъл. Не защото очаквам, че всеки човек трябва да харесва левите идеи, още по-малко пък безкритично. Или пък че десните схващания автоматично те правят нехуманен. Просто съм наблюдавала и се надявам да продължа да наблюдавам, че времето и житейският опит ни научават на повече емпатия и на повече готовност да разбираме и приемаме другите и да влизаме в техните обувки, а не да се фокусираме единствено върху себе си.
Растежът и образованието рано или късно ни довеждат до момента, в който да осъзнаем, че работеща ситуация и гражданско общество са мислени пространства, които са приемливи за всички участващи в тях, а не за тебе лично. И че различните социални групи и прослойки следва да си помагат помежду си, не защото са „твоите хора“, или се „обичат“, „харесват“ и дори „толерират“, а защото няма друг начин, който да е целесъобразен за всички. Защото трябва да живеем едни с други, независимо дали това ни допада или не. Извън това, е напълно окей да харесваме не повече от 5-6 човека на тоя свят, както е в повечето случаи.
И без това у нас те са обект на твърде много историческа натовареност, и, за съжаление, на твърде ниска степен на образованост за това кое политическо убеждение е едното или другото. Пример за това е, че и досега, когато полюсите на (уж) бившата и (уж) Студена война в редица отношения са се обърнали от политическа гледна точка, тук масово продължаваме да асоциираме Русия с ляво, а Запада – с дясно.
Да се абстрахираме изцяло от посоките на политическата координатна система и да се запитаме нещо производно на това. Защо понякога политическите ни възгледи се променят в посока да изпитваме повече търпимост и емпатия, а други пъти – повече омраза и антагонизъм?
Ситуация, в която един млад човек, склонен да бъде спрямо другите груб, авторитарен, елитарен или направо лош, се променя към това да иска точно обратното. Във всеки един от трите случая откривам елемента на „в затвора попаднал на хора и станал човек“ – един утопично красив поетичен сюжет, в който винаги съм виждала „затвора“ като метафора на обществото. То също е пространство, в което сме „наказани“ да бъдем, и също по някакъв начин представлява превъзпитателна институция, в която собственото ти развитие зависи от това кого ще срещнеш, на какви хора ще попаднеш. Както като пример, така и като отношение на теб самия.
Трудно е, почти до степен на невъзможност, съзнателно да решиш да постъпваш човешки, ако никога не си срещал нито такъв пример, нито такова отношение към себе си. Затова и тъжните, смачканите, трамвираните, разочарованите хора често са склонни да заемат мястото на агресора си и да си набележат жертви и врагове. Така от една страна е по-лесно да си обясниш защо нещо в живота ти не е наред, а от друга – да се докажеш пред себе си като някой, който все пак има място в социалната стълбица, и освен „мачкан“, все пак може да бъде и „уважаван“. (Ако хвърлим бегъл поглед към криминологията, ще забележим как дори при повечето серийни убийци, девиацията се отключва от агресивно смазване на личността им, до степен непоправимост.)
И в даден момент имаме безценната възможност да решим кое искаме да опитаме да възпроизведем. Ние самите, със собствените си действия, за които сами отговаряме, и с нищо повече или по-малко от тях.
Ако си представим „Хогуортс“ – училището на Хари Потър като умален модел на обществото, там има един очеваден проблем. Дом „Слидерин“, от който идват лошите нетолерантни чистокръвни магьосници. За тях не е трудно да се направи предположение, че са базирани като образи на нацисти или други влиятелни радикални фракции, стремящи се към кървави етнически, верски или политически прочиствания в исторически план. Само че учениците от дом „Слидерин“ са все още деца – мразени, изолирани и гледани с подозрение от цялото си училище заради своя произход, от които същевременно се очаква да пораснат като хора, които не мразят, не изолират и не гледат с подозрение, и това ми изглежда като доста психологически необосновано очакване.
Ако се променяме в някаква по-хуманна посока, не е срамно да признаем, че невинаги сме били там. Може би било срамно да не даваме шанса на други да направят същото. Развитието е колкото лична заслуга, толкова и следствие на факта, че някой конкретно или пък дадени обстоятелства са ни дали времето и пространството да се развием и да видим друга перспектива.
Подходих към него спокойно и усмивка. (Не беше от добрина и човечност, признавам, а по-скоро от известно притеснение ситуацията да не ескалира.) Попитах го какво мотивира политическите му предпочитания, какво го разочарова, какво го кара да мрази каквото и когото мрази, като внимавах да не разкривам никаква информация за себе си. Освен че му казах, че ме дразнят някои от същите неща. Ситуацията завърши с това, че той сам залепи стикерите ми обратно върху плаката си и се разделихме с добро. Възможно е да е бил провокатор, на когото просто да съм станала безинтересна. Възможно е и все пак разговорът ни да е бил полезен и образователен и за двама ни.
Като това дали унижението на кандидат-кмета, когото не харесваме, с миймове, шеги и фалшиви новини до степен на сриване със земята вианги е правилната ни стратегия?
Като това дали ако сме човек, който смята, че по въпроса с ивицата Газа едната страна има морално основание да убива, за разлика от другата, а друг човек смята точно обратното, този друг човек е нещо като изрод, или може би нещо не е адекватно в собственото ни мнение?
Като това да си припомним от колко точно антиваксъри направихме „ваксъри“, като им обяснихме колко са тъпи и жалки, преди да им обясним, че имат морално задължение да спасят нашия живот?
Ако смятаме, че дадена социална група няма място в нашето общество и не можем по никакъв начин да съжителстваме с нея, всъщност как звучи решението, което мълчаливо предлагаме?
И като това кой и какво печели, когато отписваме един човек само по параграфа ляв/десен или -фил/-фоб?
Не искам да прозвуча, сякаш си мисля, че аз умея да не реагирам така, или че знам отговорите на тези си въпроси. Единственото, което знам, е че си струват задаването. И че ако търсим омраза, не е изненадващо, че я получаваме.
Или, както отново вчера каза моя приятелка по повод пост на мъж, който ни призоваваше да не бъдем нещо, което завършва на „-исти“: Абе, то това добре, ама все пак да не бъдем и нещо, което завършва на „-оти“.
Вижте още:
