Така и не научих какво е да се нуждаеш от майка си

| от Даяна Парк, Scarymommy.com |

Моята майка си стоеше вкъщи с нас, когато бяхме малки. Събуждахме се рано и тя винаги беше в кухнята и приготвяше кафе. Малкият транзистор, поставен върху микровълновата, беше пуснат на нейната любима станция и тя винаги носеше един и същи домашен халат. Всеки път, когато влизах в кухнята, разпознавах особената й миризма.

Имах щастливо детство. Харесвах живота си. Когато бях малка, майка ми беше единствената, при която отивах, ако имах въпрос или исках нещо. Тя не беше строга като моя баща, но не беше и особено любвеобилна. Нейната личност нямаше значение: тя не беше студена, подла, неглижираша, тя просто винаги изглеждаше сякаш е потънала в собствения си малък свят. Никога не я „пожелах“.

Когато бях малко момиче знаех, че ако й кажа нещо важно и вълнуващо, щях да се почувствам така, сякаш тя не ме е чула. Думите й щяха да се разпилеят от устата, сякаш репетирани, докато миеше чиниите.

Тя казваше неща от типа на: „О, добре“, когато й споделях, че съм получила отлична оценка или че са ме избрали за главната роля в училищната пиеса. Когато ме коронясаха за Снежанка на зимния бал, тя седна на шофьорското място с поглед, втренчен напред, и едва се усмихна, щом й показах короната си.

Това не ме е повредило… Или поне така си мисля. Единствено знам, че моята майка не беше „мой човек“. Нейната майка е била същата с нея и така осъзнах, че човек обича хората само толкова, колкото може.

Тя не беше моят пристан. Тя не празнуваше моите празници, не се хвалеше с мен пред приятелите си и не изглеждаше да се интересува от живота ми. Вместо това винаги изглеждаше така, сякаш плува из живота неосъзнато, докато аз винаги съм била много емоционална и чувствах силно всичко.

Заради това израснах много независима и започнах да работя от ранна възраст. Никога не съм я молила за помощ. Не съм искала нейните съвети. Не отивах при нея за утеха, когато бях притеснена заради приятели или за момчета.

Във втори клас една приятелка дойде да прекара нощта у нас. В момента, в който загасихме лампата, тя заплака и каза, че има нужда от майка си. Слезе долу и й се обади и майка й дойде и я отведе. Тя беше жена с тежък южняшки акцент, който се харесваше на всички. Жената прегърна дъщеря си и я заведе в къщи. Същата нощ не можех да спра да мисля за майката на моята приятелка.

Помня, че се чудех какво ли е това да имаш нужда от майка си.

Когато отидох в колеж, моята съквартирантка беше наистина близка с майка си, понякога се прибираше през уикендите, за да я види. Те ходеха на църква, пазаруваха, закусваха заедно следобед. Постоянно говореха по телефона.

Помня, че се чудех какво е усещането.

След като вече имах деца и моите приятели също започнаха да имат деца, те казваха неща като „Нямам търпение майка ми да дойде“. Те зависеха и чакаха своите майки за помощ и за грижа – и наистина имаха нужда. Всичко, което искаха да получат, беше майчин съвет и нямаха търпение да споделят живота си с майките си.

Помня, че се чудех какво е усещането: да имаш нужда от майка си на тези години, както твърдяха приятелките ми.

Сега минават седмици, дори месеци, без да видя моята майка, въпреки че живеем наблизо. Никога не ми липсва. Никога нямам нужда от нея. Разбираме се добре, но винаги има дистанция между нас, която не преминаваме.

Научила съм се да живея без да търся или да се нуждая от майка си. Сама намерих отговорите на собствените си въпроси, сама си изплатих колежа, сватбата и всяко голямо събитие в живота. Не знам какво е да имаш майчинско рамо (както моите приятели), на което да се облегнеш. Никога не се сещам да вдигна телефона и да я попитам нещо. Когато тя ми казва, че й липсвам или че ме обича, отговарям същото, но не чувствам нищо.

Питала съм се дали наистина съм толкова безчувствена. В крайна сметка тя ми е майка. Не съм гадна с нея и определено не й мисля злото, но сякаш съм безразлична, когато става дума за нея и за нашите отношения. Никакви ги няма и никога не съм се чувствала кой знае колко зле от това.

Или може би отричам. А може би всичкото ми контролиращо и тревожно положение се дължи на тези наши отношения.

А може би през всички тези години съм се научила да се справям с усещането, че нямам нужда от нея или с липсата на чувството, че тя е единственият човек в моя живот, при когото бих отишла за всичко. Когато не преживееш това като дете, просто не можеш да си го върнеш.

Всичко което знам е, че имам дъщеря, която обичам с цялото си сърце. Нуждая се от нея. Тя също от мен. Нуждаем се една от друга по същия начин, по който моите приятелки и техните майки се нуждаят една от друга. И никога няма да направя нищо, което да я накара да мисли, че не се интересувам от нея и от живота й.

Обмислям всеки свой ден и си мисля: „Окей, браво, двете прекъснахте порочния кръг“.

И това има значение повече от всичко друго на света за мен.

 
 


Повече информация Виж всички