Старостта не е срамна, но садизмът е

| от Цветелина Г. Вътева |

През определен интервал от време, в обществото се случва нещо, което повдига скучните въпроси за човечността и морала.

Хората изпадат в разбираем афект и дават простор на чувствата и мислите си, като често ги гарнират със заплахи и разсъждения във формулата „Аз ако бях…“. Понякога това води до качествени изменения на системата, позволила да се случват безобразия, друг път всичко отзвучава в рамките на ден-два и животът продължава да тече постарому.

Най-пресният пример за събитие, раздвижило обществената съвест, са записите от дома за стари хора с деменция в Пловдив, на които се вижда и чува как болногледачите се гаврят с пациентите, наричани поради някаква причина „потребители“. Садистичното отношение към безпомощните хора там съвсем естествено забожда буца в гърлото на всеки, който има възрастни родители, баби и дядовци, и като всяка друга форма на агресия – води до нова агресия.

Не знам дали сте влизали в хоспис или в дом за стари хора.

Обикновено това са места, наситени с атмосфера, на която би завидял всеки режисьор на дарк хорър. Макар и често замаскирани под по-социално приемливата формулировка „болница за рехалибилитация“, реално това са местата, на които изпращаме близките си хора да умрат, когато нямаме друга опция. А често друга опция наистина няма и вменяването на вина у онези, които са изпратили възрастните и болните си роднини в хоспис, може да се упражнява единствено от човек, който никога не се е сблъсквал с такава ситуация.

Домове за стари хора трябва да има и в идеалния случай те трябва да представляват едно гостоприемно пространство, което позволява на болните и възрастните да изживеят достойно оставащото им време. Мисълта за смъртта е неотменна част от посещението на всеки хоспис, който, в крайна сметка, често е последната спирка на своите обитатели. Няма как да избегнем и тъгата, която се просмуква около леглата на болните, редом с рулото тоалетна хартия, чашата с вода, хавлиената кърпа и бисквитите: вещите, които остават с онези от нас, които ще си отидат по естествен път, до края.

Онова, което обаче със сигурност можем да избегнем, е унижението на пациентите: независимо дали става дума за хора с деменция, за онкоболни, за сърдечно болни, за прекарали инсулт пр.

Така, както има разлика дали раждаш в стая с изгнил балатум и щъкащи хлебарки, или в зала с модерно оборудване и розови пердета, има разлика и дали умираш в унизителна обстановка, вързан за легло с пружина, или в стая с ваза с цветя до леглото. Луксозната обстановка не намалява болката от контракциите, нито облекчава осъзнаването на факта, че се намираш в зимата на живота си, но разликата в отношението, което демонстрират хората до теб в тези моменти – може да е от небето до земята.

Грижата за възрастни хора, психично болни и деца е изключително тежка, фрустрираща и емоционално ограбваща, на всичкото отгоре и ниско платена, работа. Едва ли някой живее с илюзията, че е лесно да сменяш памперси, да къпеш и да общуваш с пациенти, които често не си спомнят как се казват. Но това, уви, не може да оправдае болногледачите от дома в Пловдив.

Встъпването в тяхната професия изисква тежка самодисциплина и стриктен самоконтрол, които да подскажат на болногледача, че моментът, в който му се прииска да удари болния, е същият момент, в който трябва да си подаде молбата за напускане.

Не е осъдително служителите в социалната сфера да сменят попрището си. Напротив, физическото изтощение и емоционалното изхабяване са абсолютно нормални в работата с хора и ако един социален работник в даден момент от живота си пожелае да изостави хората, за които се грижи, и да отиде на село да гледа домати и краставици, решението му е достойно и резонно.

За съжаление онова, което злощастните записи от скритата камера показват, ни кара да се чудим дали става дума за загубили моралните си ориентири и човещината си вследствие на умора болногледачи, или за хора, които умишлено са поели тази работа, за да задоволяват садистичните си потребности.

Ако приемем, че мечтата на всеки педофил е да работи като „лелка“ в детска градина, то какви ли „маркиздьосадовци“ са постъпили на работа в дом за дементни хора?

Злоупотребата с мини власт и гаврата с безпомощни, зависими хора, са белези на психопатната структура.

А психопатната структура често се насочва към места, на които има потенциални жертви, както акулата надушва кръв във водата. В тези случаи не можем да разчитаме на самоконтрол и самодисциплина от страна на „властващия“. Необходим е външен контрол. Особено когато става дума за грижа за уязвими групи от социума, каквито са възрастните и/или дементните хора.

Старостта е много добра в това да обрулва достойнството и да заличава онази магия, която ни прави лесни за обичане. Тя се справя с подчиняването на човека на разрушителното си въздействие особено добре в България, където пенсионерите са масово възприемани като бивши хора, които тежат на държавата и загрозяват града с опашките, които образуват на минералните чешми и с торбите (не от Billa), които мъкнат по трамваите.

Няма нужда да изпадаме в чуждопоклонничество или във фантазии за някакъв рай извън граница, но е факт, че там някъде по света, има домове, в които старците играят шах под сянката на някой кестен и чакат краят да дойде с вдигнати глави.

Докато обаче разговорите за смъртта у нас са табу, работата с психолози в хосписите е химера, а социалната система е вечният рудиментарен орган, който пречи на България да стане „great again“, картината с достойното остаряване си остава утопия.

 
 


Повече информация Виж всички