Силвия Димитрова, терапевт: „Предстои бум на сигнали за домашно насилие“

| от Ема Иванова |


Какво е домашно насилие, как изглежда, до какво води и как може човек да се измъкне от капана му? Темата е актуална, особено около новините за ескалацията на тормоза у дома и убийствата на жени от партньора по време на пандемията от COVID-19.

От Мamamia.bg решихме да потърсим мнението на човек, ангажиран отблизо с темата. Психотерапевтът Силвия Димитрова има 15-годишна практика в областта на домашното насилие, като от 10 години работи като терапевт кризисна интервенция, психодинамично консултиране и психодинамична терапия.

Тя е завършила магистърска програма „Клинична социална работа“ – психодинамично консултиране и психотерапия в НБУ. Изучавала е EMDR психотерапия към EMDR Europe Association. Има следдипломна квалификация „Психологични интервенции при рисково и девиантно поведение“ към Варненски свободен университет.

Към момента Силвия Димитрова е председател на сдружение с нестопанска цел „Знание, успех, промяна“ в град Дупница с клон в Благоевград. Тази организация е част от Алианс за защита от насилие основано на пола, където членуват още 11 НПО. Към организацията работят консултативни центрове в Благоевград и Дупница за пострадали от домашно насилие, предимно жени и деца. Силвия Димитрова и нейните колеги работят също така и с извършители на домашно насилие – възрастни и деца, които обикновено са насочени от съда, като една от мерките за защита на пострадалите от насилие.

Тя е и автор на увлекателно написаната книга „Часовниковата кула“ (2018), в която, чрез романовия подход, се разказва за психотерапевтичния процес при работа с жена, жертва на тормоз у дома.

снимка 1

Как решихте да се посветите на психотерапията?

Това е моя детска мечта, която осъществих малко по-късно в живота си. Преди да уча психология, аз завърших Техническия университет в София. Математиката е била мой любим предмет винаги, а решаването на математически задачи и търсенето с часове на правилното решение сега ми помага много в психотерапевтичната ми практика.

Смятам, че ако човек е решил да учи психология, той го прави, за да реши първо собствените си проблеми и след това да практикува тази професия.

Важно е психотерапевтът да е минал през собствена терапия и да е осъзнал собствените си страхове и травми, собствените си основания за подценяване. Когато си наясно със себе си, само тогава може да бъдеш истински полезен на другите. За да се занимаваш с чуждото несъзнавано, с душите на другите хора, е от особено значение да си постигнал до голяма степен вътрешна свобода. Важно е да си елиминирал максимално изтласканите страхове, несъзнаваните тревоги и травматични преживявания. Да си се освободил максимално от вътрешните си затвори.

Какво Ви доставя най-голямо удоволствие в тази трудна професия?

В началото когато започнах да работя с тази тежка проблематика, с колегите ми бяхме доволни, че помагаме и понякога буквално спасяваме животи. Сега, на база дългогодишната ми работа, това, което оценявам като най-удовлетворяващо в работата ми, е да виждам осъзнаването на моите пациенти, че техният живот зависи единствено от тях и само те самите могат да го променят. А с това осъзнаване идва и работата по промяната в усещането им за самите себе си, идва положителната промяна в живота им.

С какво Ви заинтересува конкретно темата за домашното насилие?

Може би огромната ми непримиримост към неравноправието като цяло е съществена причина да работя по темата. Винаги съм имала непримиримост към това някой да налага на друг своето мнение с обиди, агресия или физическо насилие. Някой да мисли, че има право да реагира с агресия, само защото друг мисли по-различен начин или е по-слаб. Поведението, което накърнява достойнството на личността, не бива да бъде омаловажавано или разглеждано като личен или семеен проблем.

По-късно в работата си видях колко разрушително може да бъде домашното насилие както в психологическо, така и във физическо отношение и не само за жертвата, а и за самия насилник. Защото колкото повече негативни емоции събира човек в себе си и няма възможността да ги разбере, назове и говори за тях и се чувства се безпомощен да се справи с тях, толкова повече тялото му реагира под формата на болести, панически атаки, страхове, чувство за безпомощност и други симптоми.

Колко голям проблем е домашното насилие за България?

Това е изключително голям проблем не само у нас, а и по целия свят. Но много хора не си дават сметка за това. Често не се разпознава домашното насилие, особено ако няма физическо насилие. Не можем от днес за утре да променим манталитета на хората, но можем да започнем да разрушаваме митовете и предразсъдъците, че домашното насилие е рядък феномен, че това е личен въпрос и всеки трябва да го решава в рамките на семейството си.

Проблемът действително се подценява. Напоследък все повече се говори за домашното насилие като нарушаване на човешки права, а не като семеен проблем.

Какво значение има дали те удря някой на улицата или някой вкъщи? Ако ни удари или обиди някой на улицата, ще бъде подводен под отговорност. А ако ни удари или обижда ежедневно вкъщи – това е личен и семеен проблем!

Това е абсурдността на разбирането ни на домашното насилие.

Има ли увеличение на този вид насилие през последните години или то епостоянен процент?

Според мен има увеличение не на домашното насилие, а по-скоро на докладваните случаи на домашно насилие. Насилие винаги е имало, но, както казах, до допреди няколко години то се приемаше за „семеен“ проблем, а не за нарушаване на човешки права.

Благодарение на медиите, социалните мрежи и предоставянето на информация по темата, то става все по разпознаваемо, както и възможностите за реагиране. Много от жените се страхуват да търсят помощ, но имат информацията, че това, което им се случва, е насилие, а не право на съпруга им да ги малтретира. Те все повече разбират, че могат да бъдат защитени както от закона, така от институциите и организации като нашата. И когато се почувстват готови, те ще потърсят помощ.

Шири се заблудата, че говоренето по проблема ни е направил по-чувствителни към него, че неща, които са били позволени преди време, сега са забранени. Неща, които са се случвали в семейството и е казвано, че това е личен и семеен проблем, вече се признават за нарушаване на правата на човек – бой, удари и други.

Насилието обаче не е изчезнало, просто е станало по-изтънчено и по-неразпознаваемо. Всички сочим с пръст насилниците, говорим за убитите жени, за това колко недопустимо е домашното насилие, но реално така докосваме само видимото, повърхността. Зад тези маски ние продължаваме да толерираме насилието, което засяга най-уязвимите – жените и децата.

Независимо от многото случаи на домашно насилие, които ежедневно се докладват на горещите линии, в организациите, които работят по този проблем, полицията, социалните отдели, съда, прокуратурата, като че ли обществото ни не желае да види размера на проблема. Единствено признаването му обаче ще доведе до справянето с него.

Очакваше се, че ще има скок в домашното насилие по време на изолацията. Сбъднаха ли се тези тревожни очаквания и ако да – на какво се дължи това?

На националната безплатна гореща телефонна линия за пострадали от домашно насилие, която се администрира от АЗНОП, за периода на извънредното положение, за 2 месеца, има 132 обаждания. Под публикациите на Facebook профила на Горещата линия има и стотици коментари, в които жените пишат, че се разпознават в описаните публикации за видовете насилие, но мислят, че няма изход и затова не търсят помощ. Или се страхуват, че насилието ще ескалира, а няма да получат адекватна помощ от институциите.

Важно е да отбележим обаче, че след обявяване на края на извънредното положение на 13 май, обажданията на горещата линия на Алианса са се увеличили още повече, само за периода от 14 май до края на месец май, т.е. само за половин месец, вече има още 64 потърсили помощ заради акт на насилие срещу тях.

Много от пострадалите са се страхували да потърсят помощ преди това, защото не са били сигурни дали институциите работят, страхуват се, че ако се обадят на полицията например, на другия ден насилието ще бъде още по-жестоко. Предвиждането ни е, че в следващите месеци ще има още повече сигнали за домашно насилие.

В извънредно положение и световна пандемия от COVID19, домашното насилие ескалира.

Насилието възниква когато има напрежение в семейството, то е отреагиране на вътрешните конфликти на човек. Насилието е причинено от афект (емоционален взрив), напълно изключващ възможността за съзнателен контрол на постъпките и затова не може да се контролира. При заплаха за живота и здравето, пиковете на афект са по-чести и неконтролируеми. Скандалите са защитна реакция срещу вътрешния страх и тревоги.

Затова и ние от организациите, които работим ежедневно с хора, пострадали от домашно насилие вече дълги години, прогнозирахме нарастване на броя на обажданията на нашите телефони заради ескалиране на напрежението в семействата, поставени в ситуация на висока несигурност и напрежение от една страна и изолация от друга страна. На телефоните на организациите се предоставя подкрепа и помощ и на хора, които усещат агресивни импулси в себе си и се страхуват да не навредят на близките си, но за съжаление такива обаждания почти липсваха.

Преди седмица стана ясно, че 8 жени са загубили живота си от домашно насилие само по време на извънредното положение. Къде бъркат институциите, къде е вината на обществото и какво можеше да се направи, а не беше направено?

Има нужда от активността на държавата да признае, че домашното насилие е сериозен проблем и да създаде услуги както за пострадалите, така и за упражняващите насилие, както и да се погрижи за устойчивостта на тези услуги. Не само да броим жертвите и да пишем за тях. Мерките, които трябва да се вземат за да няма повече убити жени или страдащи хора вследствие на домашно насилие, са повече от явни, но все още не се прави достатъчно.

Наистина правителството признава опасността от феномена домашно насилие, но конкретна по-сериозна грижа все още няма.

Какво да правят жените, които са пострадали от домашно насилие? Най-важният въпрос вероятно е как да го различат?

Да, наистина най-важно е да се разпознае домашното насилие. Защото често се случва жените да не разпознават тормоза, ако той не е физически. Не се разпознават обидите, заплахите, контрола, вменяването на вина, обезценяването на жената като психологическо насилие.

Не се разпознава сексуалното насилие или изнасилването в брака.

В голяма част от случаите жените откриват първите признаци на насилие много късно. Затова е важна превенцията, успоредно с грижата за вече пострадалите от насилие жени и деца. Важно е жените да се научат да разпознават първите признаци на насилие и да ги отхвърлят, без непременно да прибягват до съда, а като намерят сили да се справят с обидното поведение на партньора си.

Да си даваме сметка защо търпим някакво насилническо и неприемливо поведение към себе си, всъщност означава да разберем как можем да се освободим от него. Разбирайки защо те допускат такова поведение срещу себе си, жените могат да се освободят от парализиращото влияние на насилието, на което са станали обект. Това всъщност се случва в психотерапевтичния кабинет, когато работим с пострадали от домашно насилие жени.

Осъзнаването, че сме жертва на домашно насилие, е първата крачка към това да търсим възможност да се измъкнем. След това жената е важно да потърси помощ, да говори с някого за насилието, т.е. да го назове като насилническо поведение спрямо нея, а не като нормално и приемливо поведение. Премахването на вината е следващия етап от осъзнаването какво се случва точно и че тя не е виновна за поведението на съпруга си, че неговата агресия е предизвикана от собственото му вътрешно страдание. Ако се налага – да предприеме действия за защитата си – ограничителна заповед или други подходящи мерки.

Къде и как тези жени да потърсят подкрепа?

Жените могат да потърсят подкрепа на горещите телефони – национални, безплатни и денонощни. Националния денонощен телефон на Алианса е 0800 11 977. Асоциация „Анимус“ също поддържа горещ телефон 0800 1 86 76.

В интернет вече могат да се намерят телефони на организациите, които предоставят помощ и услуги за пострадали от домашно насилие хора.

В полицията и социалните отдели също може да се потърси помощ и да се получи информация за организации помагащи на пострадалите.

Ако една жена иска помощ, със сигурност може да я намери. Често проблемът е човек да направи първата крачка, да се реши, че иска да се измъкне от капана на насилието.

И колкото и да ни се струва абсурдно една жена да търпи дългогодишно насилие без да предприеме нищо, това си има своето психологическо обяснение. Затова и работата с хора, пострадали от домашно насилие е специфична. Има сериозен риск, ако един специалист не е достатъчно подготвен да работи с пострадали от насилие, допълнително да виктимизира жената и да овласти насилника.

Какво се случва с децата, когато има насилие у дома?

Ще илюстрирам въпроса Ви с един кратък разказ-пример.

„Предаване на щафетата…

Димитър се прибра от работа много ядосан на шефа си, който доста го нахока днес за някои от решенията, които беше взел в офиса. Влизайки вкъщи много гладен, попита какво има за вечеря. Съпругата му, която цял ден беше също като него на работа, каза, че вечерята ще стане след около час. Това изнерви Димитър още повече. Усети се как повишава тон на съпругата си, че е гладен и тя е трябвало да се съобрази с това, че той ще се прибере гладен и уморен.

Диана се извини, че не е успяла да сготви по-рано. Била е на родителска среща. Предложи да му направи салата, с която да залъже малко глада си докато стане вечерята. Димитър обаче, насъбрал свръх негативни емоции през деня в работата си, ядосан и гладен, не можа да сдържи напрежението в себе си и започна да крещи и обижда Диана, да я обвинява за всякакви неща. Диана не посмя да се защити. Всъщност както много често се е случвало досега. Продължи мълчаливо да приготвя вечерята и да слуша цялата гневна тирада на съпруга си.

След като сервира вечерята, жената се залови да помага на детето да си напише домашните. Марти не внимаваше много. Той е първи клас и все още не е свикнал със задълженията на ученик. Диана му се разкрещя гневно и се разплака. Детето се чудеше какво става. Колко ли е лош, че майка му така страда заради него? Явно трябва да започне повече да внимава какво прави и как се държи, за да не ядосва мама и тя да плаче.

Така е почти всеки ден. Мама плаче заради него често. А и тате е все сърдит. „Явно аз съм виновен за всичко“ – мисли си Марти и дълго след това не може да заспи.

На другия ден в училище, Краси бутна Марти без да иска, докато се разминаваха по коридора. Марти избухна и налетя на бой на Краси. Имаше нужда да го удря, да го пребие от бой. Усещаше, че само така щеше да се почувства по-добре…“

Последствията от насилието върху жената се установяват лесно, по-трудно е да се разпознаят при децата. Неслучайно в закона е казано, че дете свидетел на домашно насилие се счита за жертва на домашно насилие. Да бъде свидетел на насилие за детето е точно толкова вредно и оказващо влияние върху емоционалното му и психическо развитие, колкото и ако то самото е подложено на насилие.

Една майка, подложена на насилие, която не може да се защити, може да се изкуши да си послужи с детето си като отдушник. Това се случва несъзнавано повечето пъти, но вредата за детето е налице.

Когато между родителите има прояви на насилие, детето винаги се чувства виновно, което води до ниска самооценка и липса на самоуважение у него. Децата са склонни към идентификация, затова често момчетата се идентифицират с агресивния баща и започват да повтарят насилието, на което са били свидетели. В друг случай детето се идентифицира с жертвата и не може да долавя границата между позволено и търпимо поведение спрямо него или нетърпимо и нараняващо го поведение.

Много се говори за девиантно поведение на децата в училище. Децата се заклеймяват като лоши, мързеливи, невнимателни, агресивни, като деца с неприемливо или проблемно поведение. Всяко такова поведение обаче е симптом, чрез който детето показва свое емоционално страдание и болка.

Разкажете някой интересен случай с домашно насилие от Вашата практика (ако е необходимо можем да сменим имената или да ги заменим с инициали)?

Случаите на жени, пострадали от домашно насилие с които съм работила аз и моите колеги са стотици. Мисля, че всеки един от хората, които ще прочетат това интервю, ще се сети за случай на домашно насилие на който е бил свидетел.

Не бих искала да споделям лични истории на хора, които са ми се доверили като терапевт. Всеки ден обаче виждам как една жена, която е допускала насилие спрямо себе си дълги години, когато потърси помощ и има подкрепата на някой, който я уважава като личност, вярва в нея, не я съди, опора й е през етапите, през които й се налага да мине, за да се измъкне от капана на насилието – тази жена успява да прекрати насилието спрямо себе си.

Независимо колко време ще й е нужно, независимо дали ще остане при съпруга си или ще го напусне, тя вече знае как да живее без да допуска насилническо поведение спрямо себе си.

Имате ли практически опит с мъже, пострадали от домашно насилие?

Нашата организация е работила по няколко случая на мъже, пострадали от домашно насилие. Все още мъжете се срамуват да търсят помощ, ако са станали обект на насилие от жена. Обикновено насилието към тях е психологическо, а не физическо.

Какво може да направи всеки един от нас, за да предотврати домашното насилие у дома, у съседите, в обществото?

Всеки един от нас може да допринесе за нетолериране на насилието във всякаква форма и на всяко място като сигнализира за него. Едно чувствително общество би реагирало, би дало възможност на пострадалите от домашно насилие да получат адекватна и навременна помощ, да могат да защитят себе си и децата си.

В нашето общество има създадени много форми на доминиране, не само в семейството. Ако искаме насилието да изчезне от семействата ни, би трябвало всеки един от нас и всички заедно като общество да отхвърлим схемата доминиране-подчинение на всички нива.

Ако искаме да имаме отговорно общество, трябва да имаме ценности, които зачитат личността, а не които казват „Аз съм личност, ти не си“, което реално се случва при акт на домашно насилие.

Ако искаме обществото ни да бъде от отговорни и осъзнати личности, днешните деца не биват да растат в обстановка на страх и насилие. Защото днешните деца ще формират утрешното ни общество. И колкото повече говорим за насилието и търсим решение, толкова по-добра основа подготвяме за нашите деца.


Повече информация Виж всички