Българинът не се слави с особена религиозност, а Великден е поредният празник, който е хомогенна смес от религия и езически вярвания, споени с цел да се събуди надеждата, да се утвърди вярата в бъдещето, да се утешат плачещите и да се нахранят гладните. Всяко историческо време има нужда от това, всяко вярване, всяко общество и всеки отделен човек в него. Може би затова Великден е един от най-обичаните празници.
Днешният Великден не е точно празникът, който помнят бабите ни.
Не е и този на майките ни. Нашият Великден е нещо различно, наше. Този на дъщирите ни ще бъде съвсем друг, и нито за миг няма да съжалявам, че никой не става преди съмнало, за да боядисва яйца, или, че козунаците не се месят от вечерта, за да втасват на лунна светлина.
Вижте още: С деца на Великден
Баба, разбира се, ставаше по тъмно и приготвяше яйцата, боите, чорапогащници, памуци, парчета свещи, дребни стръкчета магданоз и здравец и всякакви чудеса, събирани специално за тоя момент. Боядисваше внимателно, без да бърза, а после излъскваше всяко яйце с капка олио, „за да блесне“. После се започваше цялата магия с козунаците, месенето, плетенето, втасването… Забележително беше, че всичко при баба се получаваше безотказно – яйцата никога не се пукаха, цветовете бяха ярки и весели, а козунаците ставаха огромни и пухкави.
Майка ми никога не направи козунак – купувахме ги от кварталата хлебарница. Яйцата се получаваха понякога, друг път боите бяха лоши и цветовете ставаха „като измити“ – това беше един от недъзите на времето. Тогава обаче мама оправяше нещата с шарени „ваденки“, които бяха дефицитна и ценна стока, но тя успяваше да ги намери винаги. Мама боядисваше яйцата бързо и без излишни действия, но задължително мазваше с червено носовете и бузите ни.
Вижте още: Пролетта е синеоко момиче: символика на женските пролетни обичаи
Аз съм наследила и от мама, и от баба по малко – обичам да си играя с цветовете и разните техники, понякога се забавлявам през целия Велики четвъртък, но пък никога не правя козунаци. Имам лошия навик да си създавам собствена традиция, а част от нея е купуването на козунак от старата, квартална пекарна.
Каквото и да повелява традицията, Великден остава празник на възкръсващото добро – заедно с цялата природа, се възражда и онази вяра, че има нещо смислено, вярно и дълбоко човешко в обичта и в саможертвата. Възражда се и надеждата, че можем да бъдем достойни за обич и саможертва.
Спомням си първите събирания на „жълтите павета“ за Великден.
Беше странно – необичайно беше толкова хора да са на площада по тъмно и да празнуват религиозен празник. Не бяхме възпитавани в преклонение пред религията, дори уважение към нея трудно намирахме в себе си – не знаехме почти нищо за нея. Но стояхме сред множеството и се чудехме откъде всички тия хора знаят песните и защо ние не ги знаем. После дойде полунощ, хората се прегръщаха, пееха и плачеха, разменяха яйца и козунаци, пазеха пламъка на свещите… Беше едновременно вълнуващо, странно, и едновременно с това красиво.
Мисля си, че това искрено чувство на радост и благодарност никога вече няма да се яви в хората на площада. То е като Благодатния огън – няма обяснение за него, то просто се случва, за да ни увери в невероятното и да ни даде онова, което ни липсва – светлина, топлина и обич. Днес се събираме на площада сърдити и недоволни, а не благодарни и радостни. Но онова, което ни събира, е надеждата, че можем отново да съществуваме достойно, да се възродим, да възкръснем. И когато чудото се случи, то ще нашият Великден. Не си позволявам да не вярвам в него.
Вижте още:
