Съчувствие към всички? Невъзможно.

| от Хрис Караиванова |

Със свръхскоростното развитие на комуникациите, светът започна да обръща все повече внимание на случващото се не само наоколо, но и в далечни точки от света. Информацията достига бързо не само чрез традиционните медии, но и през социалните платформи, които ангажират аудиторията на всякаква възраст. Така всички ние знаем за терористичните атаки, за убийството на сина на лъва Сесил в Зимбабве, за гладуващите и болни деца, за лудия президент на Филипините, за абсурда, наречен Северна Корея. Списъкът е много дълъг, защото светът е голям и заедно с развитието, идва хаосът. А на нас ни остава само да съчувстваме.

Ако присъствате дори в няколко от групите във Фейсбук, независимо каква е обединяващата тема, няма как да не сте забелязали колко много апели за помощ се отправят там. И в това няма нищо странно, защото чрез социалните медии апелът ще достигне бързо до сериозна маса от хора, които в повечето случаи ще реагират със съчувствие, ще отделят от оскъдните си финанси, ще помогнат. Подтиквани не само от многото призиви да отворим сърцата си, да подкрепяме всички и винаги, но и от собствената си съвест.

Само че, можем ли да съчувстваме на всички?

Според психолога Адам Уейц, да чувстваме състрадание към всеки човек на Земята, е психологически невъзможно. Пренебрегването на този факт идва с висока цена: непостижимите изисквания, които поставяме върху себе си, ни парализират. Можем да видим това в нашето ежедневие и днес. Дискусиите за емпатията лъкатушат между притеснението, че хората не изпитват достатъчно емпатия и схващането, че симпатизират силно, но на грешните хора. И двете критики са породени от чувството, че имаме безкрайна способност да съчувстваме и че е наша вината, ако не успеем да я използваме.

Междувременно, почти всеки опит за привличане на вниманието към някакво ужасно събитие в света предизвиква протест срещу това дали то наистина заслужава шум и емпатия около себе си. Сякаш неправилно разпределената съпричастност е по-важна от това ужасно събитие. Ако приемем, че от самото начало имаме ограничено количество съпричастност, това би помогнало да излекуваме част от ожесточението и самобичуването в тези дискусии. Истината е, че дори и най-отдаденият спортист не може да преодолее границите на човешкото тяло, също както ние не можем да излезем от границите на нашите морални способности. А и дори понякога да успяваме, използвайки нашия по-логичен и съзнателен начин на мислене, имаме ограничени когнитивни ресурси, които бързо се изчерпват.

И още нещо – моралът не може да бъде навсякъде едновременно. Ние, хората, срещаме проблем когато трябва да проявим съчувствие към жертвите на ураган в нашата родина и едновременно с това към към чуждестранни жертви на земетресение. Нашата способност да чувстваме и действаме просоциално спрямо друго лице не е безкрайна, има лимит. И един морален принцип може да ограничи друг. Дори политическите либерали, които възнаграждават универсализма, се отдръпват, когато той отклонява вниманието от целевия фокус върху социално слаби групи.

Емпатията привлича вниманието ни към конкретни цели и дали тази цел представлява непривилегировани групи, кръвни роднини, бежанци от далечна страна или играчи в спортен екип, тези цели отклоняват вниманието ни от други еднакво (или повече) заслужаващи теми.

Това според Уейц означава, че трябва да изоставим твърде идеализираната културна чувствителност, която дава на всички морални ценности еднакво значение. Вместо това трябва да фокусираме ограничените си морални ресурси върху няколко ценности и да направим труден избор кои от тях са по-важни от други.

Как става това в действителност?

Ако оставим психологията и чистата теория настрана, за да се чувствате добре със себе си и да помагате на нуждаещите се, трябва да познавате добре собствените си интереси и стремежи. Трябва и да можете да взимате решения, дори да са трудни.

На всички ни е ясно, че благата по света не са разпределени поравно и винаги, ама винаги ще има бедстващи хора и дори цели народи. В моето съзнание, например, завинаги ще остане запечатана снимката на Кевин Картър от 1993 г., озаглавена „Starving child and vulture” (Гладуващо дете и лешояд).

time-100-influential-photos-kevin-carter-starving-child-vulture-87

Снимката е заснета от фотографа по време на негово пътуване до Судан. В изнемощяващата от глад държава той заснема най-емблематичния си кадър, който му носи Пулицър, но който отнема и живота на фотографа. Той се самоубива през 1994 г., а за световноизвестната си снимка казва: „Това е моят най-успешен кадър за 10-те години, в които правя снимки, но не го закачам на стената си. Мразя го.“

И до днес, когато видя случайно тази снимка, получавам неистовото желание да стана, да събера малко багаж и да тръгна към онези пустини и към онези малки бедстващи дечица с телца като скелети. Съцето ми се къса, от очите ми текат водопади и искам да съм там при тях, да помагам и с риск за собствения си живот, защото страданието им е непоносимо. Именно такова пътуване и такава цел могат да осмислят съществуването ми. И един ден може би наистина ще замина, но първо трябва да се погрижа за порастването на дъщеря си.

Всеки един от нас има своите виждания, възгледи, приоритети. Вашите сигурно са различни от моите. Ето защо всеки сам трябва да открие своите за себе си, да определи кое ще го направи щастлив.

Ако смятате, че ракът е бичът на човечеството, ако повече не искате да преживявате загубата на близък, покосен от коварната болест, то насочете се в тази посока. Отделяйте средства и ги дарявайте за откриването на лек, за проучвания, за техника, за апаратура, за обучения. Търсете начини да вложите пари и умения там, където виждате смисъл и вярвате, че наистина ще промените света. И винаги бъдете морална опора на засегнатите от болестта.

Този пример е един от малкото в морето от възможности. Борете се, борете се да промените нещата, но не се разливайте навсякъде. Действайте според собствения си морален компас, не според присъстващите навсякъде апели за помощ. Не можете да помогнете на всички, проумейте го. Дори огромните корпорации не могат да подкрепят достатъчно дадена кауза, какво остава за един индивид.

И най-накрая, дори да е изтъркано – следвайте сърцето си. Ако то кърви при гледката на възрастна жена, просеща на улицата, послушайте го. Подкрепете старческите домове, акциите за раздаване на топла супа, съседката от долния етаж с пенсия от 160 лв. Прибирайте от улицата болни, ранени животни, лекувайте ги, приемете ги вкъщи. Гледайте куче, за да го дадете на нуждаещ се незрящ човек след година. Дарявайте кръв, яйцеклетки. Станете приемен родител, осиновете дете.

Или каквото друго сърцето ви подскаже. Каузите са много, но някои от тях ще ви накарат да се просълзите повече от обикновено. И ще ви донесат щипка от онова безкористно щастие, което мислите, че вече не съществува.

 
 


Повече информация Виж всички