Работа – вкъщи, работа – вкъщи… И нещата ескалираха

| от Милена Георгиева |

Случвало ли ви се да имате чувството, че не вие контролирате живота си, а обстоятелствата изцяло ви налагат какво да правите спрямо тях? Деца, работа, сметки…. Всичко това сякаш ви задължава да сте отговорни и дори когато сте напълно наясно, че ви трябва малко отпускане, ви звънят от вкъщи със списъка за пазаруване. Така, вместо позвъняването на приятел, което отдавна отлагате, се насочвате към касата с пълна количка. А след час сте пред котлона или домашните на децата. И така, ден, два, три…. седмици, месеци.

Работата върви прилично, но в един момент става инертна, а оттам и по-лоша. Не че искате да е блестяща, просто не ви остава енергия да я направите такава. Оттам пътят до критиката, че нещата не се получават, е кратък. А както знаем, критиката поражда и стрес, особено ако човек няма механизми да се справи с нея.

Дотук вероятно много от вас могат да се припознаят в историята. Но нататък тя трябва да продължи в първо лице, единствено число, защото ако това е познато на мнозина, не всички биха се справили така зле, както аз.

Не че кардинално обърках нещата. Не, бяха поправими, но ми отне твърде много време, докато го разбера.

Семейните задължения ги има почти всеки, който доброволно е избрал този път. А работата да не върви може да се случи също на всеки.

Въпросът е, че щом имам работа и семейство, от мен се очаква да съм възрастен човек, способен да постави границите си спрямо другите. Но аз не бях способна.

В началото се съпротивлявах срещу това, че купонът е свършил. Но после спрях и дори го приех. Какво пък!? Животът няма толкова цветове, колкото е имал, когато бях на 20. Та, личният ми живот очевидно се въртеше около семейството, но нещата започнаха да стават все по-лоши и лоши, когато освен безрадостните часове след работа, в такива започнаха да се превръщат и работните.

Критика след критика, след критика за зле свършена работа скоро ме увериха, че просто не се справям добре.

Всъщност, ако трябва да съм честна, повярвах, че за нищо не ставам и само тежа на екипа си. И понеже не обичам да го казвам на глас, се опитвах да компенсирам с оставане след работно време, за да замажа щетите.

Не помогна. Напротив, доведе до раздори вкъщи, че прекалявам.

Вместо да поискам малко време да се съвзема с работните си ангажименти, които очевидно куцаха, опитах да компенсирам отсъствието си, като се раздавах и за близките си до припадък. Очаквано, това ме измори още повече. Всъщност ме измори дотолкова, че всяко нещо, което излизаше извън строгия план работа – вкъщи, работа – вкъщи, ме изнервяше. А точно тази връзка имах нужда да прекъсна.

Нещата ексалираха до прекалена емоционалност, самосъжаление и все повече напрежение във всичките (всъщност двете) сфери на живота ми.

Разказвам това, за да разкрия къде е ключът от палатката.

След една нервна или не знам каква точно криза (плаках в продължение на три часа като малко дете) реших, че съм ударила дъното на емоционалното си изтощение и понеже вече няма какво да се разпада, трябваше да започна да събирам.

Започнах с позвъняване на психотерапевт. Когато близките ми разбраха, че съм потърсила помощ, се зарaдваха така, сякаш само това са чакали. Ти да видиш! Защо не са ми казали по-рано?

След първата среща (онлайн), в която в продължение на час говорих и слушаха само за мен, се почувствах важна. И окрилена. А първият урок беше: „Ще намаля цената за твоите сеанси, защото знам, че не можеш да получаваш жестове и подаръци“. Така си беше. Не можех.

Страница по страница психологът започна да разгръща неща от същността ми – едни се оказваха маската на перфекциониста, други – непорасналото дете в мен, трети – неразбирателство с някои от авторитетите в детството ми.

След всеки сеанс си давах все по-ясна сметка, че така добре съм запокитила истинските си нужди, че дори съм ги заменила с други и съм ги облякла в теории.

И това, което правех, не беше отговорност, а бягане от такава.

Емоциите в работата не бяха толкова страшни, просто аз бях възпроизвела реакцията на детето в себе си – онова, което ще се свие в ъгъла и ще се разреве. А вкъщи – оттам пък бягах, криейки се в работата си.

Като зрял човек, всъщност в ръцете си съм държала всички възможни оръдия, за да се защитя от това претоварване, но някъде нещо беше пропуснато и не го бях направила.

Постепенно, с плахи стъпки в началото, започнах да опитвам да променя нещата. Като например започнах да давам обратна връзка (първо доста нескопосано) кога нещо не ме кара да се чувствам добре. Оказа се лесно. Просто останалите възрастни са напълно способни да приемат онова, което имаш да им кажеш. Стига да ти стиска. И това води до диалог. В противен случай – знаете: нервни кризи и т.н.

Открехвам постепенно собствените си завеси и е много интересно и освежаващо. Продължавам да срещам психолога си веднъж седмично. Струва ми скъпо, но няма значение, защото той е единственият безпристрастен човек, който ме пита „Защо?“. Отдавна никой не ме беше питал защо правя нещо, най-малкото пък аз съм се питала. И ми е по-лесно, когато си обяснявам защо нещата са се случили.

Предстои да разбера как да ги променям дългосрочно, но дотогава имам още за ровене в първите седем. Въпросът е, че сега знам, че ако пак сбъркам толкова, някой вероятно ще ми го каже навреме. Или най-малкото имам повече знание за себе си, за да се опитам да си помогна сама.

 
 


Повече информация Виж всички