Писмо до мъжа ми

| от Mamamia, по Motherly |

Лесно бих могла да кажа: „Обичам те!“, тъй като е вярно. Някак обаче не ми се струва достатъчно. Бих могла да ти кажа, че си най-добрият ми приятел, какъвто си, но това не улавя напълно това, което изпитвам след пет години брак и 12 години заедно.

Рядко оставам без думи, затова се опитвам да помисля защо ми е толкова трудно да говоря сега.

Вместо да ти кажа за всички неща, които бих могла да изрека, остави ме да говоря за онези, които остават неизказани. Остави ме да ти разкажа за тишината, защото вероятно най-силните моменти от брака ни до момента са били именно тези моменти на тишина.

Тишина – когато приятелите ни и семействата ни седяха затаили дъх, докато си казваме „да“. Тогава около нас имаше стотици хора, но в онзи миг всички изчезнаха.

Тишина – когато седяхме на плажа през последната вечер от медения ни месец, а аз изписах новата си фамилия в пясъка. Седяхме на два стола, домъкнати от стаята, и гледахме залеза над вълните, които бавно поглъщаха думата в пясъка.

Тишина – след като в продължение на осем месеца опитвахме да имаме бебе и всеки месец се молех да видя втора чертичка на теста, а сърцето ми се свиваше, когато чертичката не беше там. Не знаех как да ти кажа, че все още не се е получило.

Тишина – когато стискаше ръката ми по време на секцио по спешност и чакахме да чуем плача на първата ни дъщеричка. Раждането не протече по план, но може би това беше първият ни урок като родители.

Тишина – когато започна тихичко да се отправяш към работа в 11 вечерта. Да минеш на нощни смени беше предизвикателство за нас по много начини, но ти направи всичко, което беше необходимо, за да осигуряваш семейството ни.

Тишина – когато след почти 15 месеца първото ни бебе започна да спи през нощта. След 15 месеца.

Тишина – когато чакахме ултразвукът да покаже пола на второто ни бебе и ти беше прав: момиче!

Тишина – когато чакахме 28 часа и половина след раждането на второто ни момиче, за да излезе тя от отделението за следродилна грижа, и я държахме в ръце, гледайки как на мониторите нивата на кислород се увеличават.

Тишина – когато стоеше по цяла нощ с болната ни прохождаща дъщеря, за да мога да се погрижа за бебето.

Тишина – когато на 2 години и 8 месеца голямата ни дъщеря най-накрая заспа след часове на писъци в колата, когато бяхме решили с две деца да правим обиколка из страната.

Тишина – когато загуби човека, който ти беше като баща. Аз стоях до теб по време на погребението и те галех по коляното, преди да кажеш последното си сбогом.

Тишина – когато спорим за дребни неща като плановете за ремонти вкъщи и списъка за пазаруване.

Тишина – след като сме спорили за големи неща като това как да успяваме да балансираме между всички задачи в живота си или как най-добре да отглеждаме децата си.

Тишина – когато сме спорили за нещо, независимо голямо или малко, и ти все пак се обърнеш в леглото през нощта и хванеш ръката ми.

За мен това са нещата, които имат значение.

Знам, че мога да ти кажа много и че винаги изглежда така, сякаш имаме нещо, за което трябва да говорим. Знам, че животът ни се движи със сто километра в час – работа, момичетата, ученето – непрекъснато жужене.

Знам, че понякога тишината дори не е наш избор. Понякога е бърза целувка, докато аз влизам вкъщи, а ти излизаш. Понякога е, след като момичетата тъкмо са заспали, но ние сме твърде изморени, за да правим друго.

Понякога тишината е тежка и натоварваща. Понякога е освобождаваща и лека. Понякога дори е самотно. Но за мен е важно да знаеш за силата, която са ми давали тези моменти на тишина.

Най-важното е, че мога да седя с теб в пълно мълчание и да бъда доволна. Понякога има милиони малки неща между нас, за които сме в абсолютно съгласие. Понякога няма какво да се каже, но понякога не е нужно да се казва каквото и да било.

Обичам те,

Съпругата ти