Скъпи свекърви, новороденото бебе има нужда само и единствено от майка си – преживейте го най-после и спрете да се бутате!
Обожавам мъжа си и малката си дъщеря. Щастлива жена съм. Семейството ни от трима човеци и едно куче е страхотно. Нашето семейство.
Когато дъщеря ми се роди разбрах, че ясно трябва да заявя пред останалите роднини, че колкото и да сме техни деца, имаме свое отделно семейство, на което се полага да изживява част от миговете самостоятелно.
Или иначе казано “Думам на майка, да се сеща който иска, а най-вече свекърва.”
Но нека дадем малко предистория – изкарах бременност без забележки, всичко мина добре, докато не дойде денят на раждането, а с него и безгласната война, която поведох с моята свекърва – тази иначе толкова добра, сърдечна и интелигентна жена. Тя е такава, но от момента, в който с бебето се прибрахме вкъщи, нещо се случи.
Няма да коментирам домакински въпроси, адекватност на съпруга, и пр.
Споделяйки с други жени оставам с впечатлението, че масово свекървите претърпяват някаква метаморфоза след появата на първото внуче. Знам, ще кажете – не е с лошо и всичко се връща. Е, каквото дойде. Не вярвам в кармата, в бог, в прераждането, в баенето, в хомеопатията, в уроките т.н. Вярвам в здравия разум и в това, че една майка може да усети детето си веднага, от първия миг. Също така вярвам, че пътят към ада наистина е осеян с добри намерения. И че непоисканата помощ не е помощ.
Родих нормално и докато лекарят все още работеше по мен, а бебето беше вече в ръцете на баща си, направих следното нещо – обадих се първо на свекърва си. След като се поздравихме и обменихме информация кое как е минало обаче, ми беше зададен въпроса как ще се казва бебето… последван от коментара, че са ни малко обидени.
Не, не кръстихме детето на никой от родителите ни. Бяхме ги предупредили, че бебето ще носи свое име. И това сякаш се превърна в Слон №1 в стаята, като последва цяло стадо от слонове, от момента на изписването до края на визитата.
Започна се с някакъв нагъл фотограф, който се натресе на изписването. И двамата с мъжа ми стискахме зъби, докато неговите родители се редяха за снимки, а този идиот снимаше със светкавица. След това една погача се даде на една акушерка, с думите “Ръцете, които…” ами, които нямат абсолютно нищо общо с раждането на нашето дете.
Прибрахме се вкъщи, влязохме първо двамата с бебето, за да го представим на кучето ни. Не ни беше дадено никакво време за каквото и да било, защото нали, роднините започнаха да напират на вратата, и така кучо прекара целия ден в коридора.
Последва едно разнасяне на бебето ту от баба му, ту от дядо му, пеене на песни и непрестанното повтаряне на въпроса “Ти какво търсиш с тази устичка?”. Що за въпрос е това?!
Това беше денят, в който разбрах, че от днес, за тези хора, се превръщам във враг. Да, обичат ме, и аз тях, но важно вече е внучето, а аз съм „мама, която не дава“, която идва и го „отвлича“.
Да, времената, в които майките ни са ставали майки са били други, нещата са се случвали по друг ред. Не искам да потъвам в детайлите, защото това не е адекватен пример за това как може да се изживяват бременност, раждане и майчинство днес. Акъл се дава за всичко, при това с остарели „методи“, които днес са тотално несъвместими със съвременните схващания, като се започне с най-разпространените „давай му нощно време вода, за да не го кърмиш“, „водичка с мед“, и тн. Вместо да седнат и да почетат какво се препоръчва днес, те постоянно пробутват непоискани съвети.
Няма как да се очаква от мен, че ще седя и ще гледам как детето ми плаче, защото иска да бъде накърмено, докато баба му си мисли, че то разбира нещо от песничката или странните звуци, с които тя всячески се опитва да го успокои, само и само да не й го вземат от ръцете.
Стигна се и до скарване, до сълзи и до прошка, разбира се. Но тези няколко дни, които трябваше да бъдат само за нас – за нашето семейство от трима + куче, те се превърнаха в напрегната надпревара кой как да се докопа до бебето първи.
За мен все още е необясним въпроса как така роднините се изсипват в дома на новороденото, при положение, че каквато и да е ситуацията, налице са повечето от следните предпоставки – крехко бебе на 3 дни, което тепърва трябва да изгражда имунна система, да се храни и да спи в спокойна среда, изморена майка, която не се възстановява бързо, ударили са я хормоните, притеснена е, че има да прави куп неща за първи път, иска да мисли само и единствено за детето си.
Бебето на първо място е жив човек, за който целият този нов свят носи най-вече стрес, а единственото нещо, което бебето познава – това е мама. Надали някоя баба се опитва да се постави на мястото на внучето си. И да, сигурно всички кимат с разбиране, като им се изтъкне този аргумент, и въпреки това продължават старата песен на нов глас.
Въпросното новородено бебе няма да запомни нито баба си, нито дядо си за това време, нито ще помни за какво е бил целия зор, песнички, борба кой да го вземе и изобщо това безкрайно навиране?
Всичко това с уговорката, че тези хора не са малоумни и сами разбират, че изнервят обстановката. Но продължават да си правят каквото си знаят. Ти не го даваш, но те ще го вземат, ти се спасяваш в другата стая за кърмене, тя идва да чука на вратата. Ти си си изчистила къщата и тя вижда, че няма с какво да ти помогне, но е дошла за цяла седмица без да пита – да се кокори на бебето, да бута количка, да сменя памперси и да се чувства баба.
Най-лошото е, че кажеш ли нещо, колкото и да си деликатен, винаги ти се обиждат, защото едва ли не, ти ги лишаваш от достъп до внучето им. Да не говорим за всички останали моменти, в които баба и дядо искат да покажат внучето на свои семейни приятели роднини, при едни по-нататъшни случаи с повод и без повод.
Разбираш, че нещата са излезли тотално извън контрол, когато тя започне да ти се обажда по 3 пъти на ден, а ти се превърнеш в секретарка на бебето си. Защото баба иска да знае имало ли е ако, как е минал денят, спинка ли бебе т.н.
В даден момент започваш да се питаш дали тя не си мисли, че си родила бебето за нея.
И ако не пресечеш всичко това навреме, рискуваш да се докараш до нервна криза, да се изпокараш с нея зловещо и завинаги да останеш онази неблагодарна снаха, която не им дава да виждат внуците си. Честно казано – това ще го преживея, но няма да допусна същата грешка отново.
Ако някой някъде някога се сети, че има такова нещо като личен избор, лично пространство, че понякога се ходи на гости след покана, че бебето се взима ако родителят реши, че може да се помогне с ред други неща, различни от дундуркане и припяване, че тишината и спокойствието биха били ценни за някого, че понякога не го искат, защото досажда в момента, че има време за всичко, че може да прочете нещо за своя информация пр., може би този текст щеше да е на тема колко обичам свекърва си и колко търпелива прекрасна, и добра е тя към нас. Но не би. Сякаш това клише е задължително.
Гарантирано има по-тежки случаи. Момичета – съчувствам ви най-искрено. Тези неща трябва да се споделят.
