Обещавам да се върна!

| от MamaMia, по Motherly |

Мили приятели,

Липсвате ми.

Чувствам се така, сякаш не сме се виждали от векове. Отдавна беше последният път, в който съм оставала с вас до късно и сме се смели със сълзи, изкопавайки вредни снаксове от дъното на шкафа.

Мина цяла вечност от последното ни излизане за обяд или последния happy hour в бара, или последната ни безцелна разходка или спонтанна среща – просто така.

Но ще се върна, обещавам.

Тази първа година с второто ми дете е странна, наистина. Ще ви разкажа, когато се върна обратно от тази алтернативна реалност. Чувствам се като на пътуване в отдавна изгубена вселена, само че аз съм тази, която е изгубена и едва успявам да балансирам между дремките на новороденото и тичането до детската градина да взема голямото.

Вижте, да обичам тези две малки човечета е магическо. То е променящо и разтапящо сърцето изживяване, но същевременно не мога да запазя дрехите си без детски лиги за повече от няколко минути. Със сигурност не достатъчно дълго, че да изляза от вкъщи и да изглеждам като човек, който се справя с всичко.

Това да извървя пътя от едно до две деца за мен беше по-лесно от прехода от нула към едно (предполагам, голямата разлика е, че избягвах от клопката на следродилната депресия този път), но въпреки това е всепоглъщащо.

С първото ми дете ходихме в планината, излизахме на вечеря, докато тя спи в столчето си за кола. Липсват ми тези спокойни днил колко малко съм оценявала лекотата им!

С две деца на ръце, сърцето и умът ми са пълни.

Физически, това е предизвикателство – някой или някои са непрекъснато закачени за тялото ми и искат внимание, хранене, утешаване.

Това е всепоглъщащо ума усилие – да следиш непрекъснато въртящите се тела и да се опитваш да ги запазиш живи, да не говорим за това умовете и душите им да бъдат стимулирани.

Това е и логистична главоблъсканица – тънките граници между графиците за дрямка се застъпват с преговорите с малко дете защо трябва да носи панталони.

Дори в дните, изпълнени с най-силен оптимизъм, осъзнавам, че излизането от вкъщи е случва единствено когато строгата подготовка се сблъска с немислимо добрия късмет.

Има моменти, в които се чувствам претрупана – имам нужда от още четири ръце и 16 очи, а вероятно – и допълнително сърце, за да поема цялата любов от тези вмирисани на мляко малки тиквички.

Понякога се чувствам като супер майка, която напълно се справя с ролята и с всичко, което я съпътства. Наакано бебе до мен, докато тригодишното се е застопорило на пешеходната пътека на оживена улица, плаче и отказва да тръгне? Мога да се справя, струва ми се. Аз съм невъзмутима, способна.

В други моменти се чудя какво, по дяволите, съм си причинила, докато успокоявам поредния плач на детето и се чудя кога и дали някога, ще мога да се изкъпя или да изляза сама, и се чудя защо кърмя по цяла нощ, вместо да танцувам до сутринта.

И в други моменти откривам ненадейно спокойствие: когато всички спят по-дълго, отколкото съм очаквала, зачеркнала съм всички точки в списъка си за деня и изведнъж се оказвам със свободно време само за себе си.

В тези тайни откраднати мигове си мисля: „Трябва да се обадя на приятелката си, с която не съм говорила от векове“. И в мига, в който открия олигавения си телефон, за да набера, чувам как някой се пробужда с рев. И край с мига спокойствие.

А има и друг вариант – просто да седя, усещайки ужасна вина от колко отдавна не съм се обаждала и парализирана от възможността бебето да се разплаче в секундата, в която открия името ти в контактите.

Липсвате ми, приятели, мои пораснали хора, наистина ми липсвате. Съжалявам, че изчезнах в тихия кът на домашния бит.

Започвам да виждам бледо обещание да се завърна – във време, в което няма да бъда толкова изтощена след заспиването на малките, че да упея да изпратя съобщение или, не дай си Боже, да успея да се промъкна за вечеря навън, която ще почувствам като прилив на енергия и освобождаване.

Вече съм по пътя наобратно към вас и нямам търпение да наваксаме и отново да се намерим.

Няма да мога да ви разкажа много за тази година – толкова много потъна в безсънни нощи и тотално изключване на мозъка – но ще се радвам да ми разкажете всичко за това, което ви се случва.

Ще се видим скоро, приятели, и преди всичко – благодаря ви за търпението.

Аз

 

 
 


Повече информация Виж всички