Носете си новите дрехи, момичета

| от Стела Христова |

Смело мога да твърдя, че от всички предизвикателства досега, за мен пандемичната обстановка се оказа най-непреодолимото.

Да, след загуби на работа и загуби на близки, след раздели, безпаричия, болести, тревоги, дори след претърпяно домашно насилие – все кризи в живота на човек, които, за съжаление, не са непознати за почти никого – ситуацията „COVID-19” се оказа онова, което успя да ме събори. Ама със замах. Право към дивана, дежурното парче пица, ежедневната цифра бири, двете кутии цигари, денонощното безсънно стоене по пижама, прекарването на цели седмици, в които да не кажа нито една дума, неготвенето, нечистенето, неспането, и още много „нe”-та. И липсата на смисъл. Тоталната, поглъщаща всичко наоколо, хищна и потресаваща липса на смисъл и на перспективи.

Светът гореше в треска, хлопваше врати и граници, обвиняваше, протестираше, крещеше, конспирираше, полудяваше, боледуваше, умираше, и затваряше под ключ до второ нареждане всичко красиво, всичко любимо, всичко постигнато, всичко очаквано. Да кажа, че ми беше тъжно, уплашено, ядосано – не. Поне не след първите две седмици. Беше някак удобно, защото всичко, е, всичко извън рамките на многосезонните сериали в Netflix, изгуби каквото и да било значение.

Друг път е било по-лесно. Ще попътувам, ще поспортувам, ще отида на изложба, ще изляза да се посмея с момичетата, ще покрещим на мач с момчетата, ще избягам от България за няколко дни, ще пообикалям магазини и събития за фентъзи фенове с приятеля си, ще подстрижа косата, ще мръдна някъде с колата, да видя нещо ново, нови хора, нови места, нови преживявания.

Ще споделя, най-вече ще споделя. Ще видя нещата отстрани, и те ще минат, ще си отидат, ще ги разреша, ще продължа напред, понеже има накъде.

Ами сега?

С кого да поговориш? Един боледува, друг се страхува за близък, трети е бил съкратен току-що, а четвъртият просто се чувства точно като теб. На този фон твоите проблеми изглеждат маргинални. Маргинален изглеждаш и ти.

„Всичко е в главата ти, щастието си зависи от теб,“ казват разни коучове, преди да свалят усмивката от реклама на паста за зъби и да излязат от пазарния холивудски образ. И ако чуеш своите близки да им вярват и да ги повтарят, ти става още по-тъпо, защото все повече виждаш провала си, грешката си, слабостта си в това така елементарно звучащо намиране на своето собствено щастие.

Не помня след кой брифинг на НОЩ открих в косата си първия бял кичур. Дали беше онзи за чувалите с трупове, или пък другия, на който се оказа, че ако излезем до парка, ще сме отговорни за смъртта на нечия баба. Кога спрях да се обаждам на приятели, също не помня. Дали при разговора, в който един от тях ми каза, че пандемията е измислена, или при следващия диалог с него, когато крещеше в полуистерия, че само идиот би ходил без маска.

Забравих кога ми опротивя кварталът ми. Май беше след затварянето и на последното ми любимо малко магазинче, с чийто собственик доскоро всеки ден бяхме разменяли по няколко думи и шеги. Или пък след появата на поредния човек, останал без дом, в безистена отсреща.

Не се сещам кога спрях да се усмихвам. Май приблизително когато спряха и другите.

Преди се бях шегувала, че би било страхотна възможност да останеш у дома за известно време и никой да не те закача за нищо.

Когато най-омразната ми дума стана „вкъщи“, спря да ми е смешно. Спрях да излизам – не ми се обикаляше в кръг в парка пред блока. Спрях да чета – не откривах концентрация. Спрях да разговарям – благодаря, но нямам нищо за казване. Спрях да планирам – плановете бяха загуба на така или иначе загубено време. Мечти? Как пък не, те са за наивни утописти. Секс? Ок, разбира се, стига само аз да не участвам. Да вдигна телефона? Пас, и този разговор няма да мине без думите „маска“, „ваксина“ или „вирус“. Да се облека добре, да лакирам ноктите си, да си среша косата? Но защо, за къде, за пред кого да го правя. За пред себе си? Че аз пък каква съм. Да спя? Но след съня идва утре, а утре можеше да не съществува. Ако съществува, в него нямаше да има нищо красиво, нищо ново и нищо вълнуващо.

Ако някой ме пита колко дни прекарах в бира, пица, сериал, взиране в тавана и мълчание, няма да мога да му отговоря. Не помня, наистина.

По подобие на шведските бели нощи беше полутъмен период на просъница без ясен край и начало. Помня само, че след месеци денонощна преумора, при едно поредно безсъние, си дадох сметка, че съм уморена и от себе си. Дотолкова, че трябва или да започна наново, или да спра окончателно. И не защото някой гуру го е казал, а защото този избор беше и остава единственото, което към момента е в моите ръце, реших да го направя за себе си.

Не стана за ден и не стана напълно все още, но проработи. Вече успях да поканя гости, да сложа червило, да се разсмея, и дори да помечтая отново да видя Италия. Не от името на някой експерт, а от името на човек, който онзи ден отново подскача в снега, ще разкажа за няколко прости идеи, които помогнаха на мен. Защото, когато отново поисках да говоря с хората, не срещнах човек, който да не сподели, че е преминал или преминава в същото.

Поставяне на краткосрочни цели

Ако се чувстваш зле и изпитваш симптомите на депресия, амбициозните цели никак не помагат. Натрупаната психическа умора пречи на концентрацията и фокуса. Човек рискува да се провали в започнатото и сам да се закопае в още по-дълбока дупка на разочарование от самия себе си.

Затова оставих гръмките обещание и красиво звучащите фрази и просто опитах всеки ден да правя по нещо различно, съвсем малко, полезно или приятно, за което да си бъда благодарна и да се гордея със себе си. Да прочета само един разказ, вместо да изгледам още един епизод, да изведа кучето няколко пресечки по-далеч от двора, да приготвя салата за вечеря, вместо да поръчам онлайн, да се обадя на приятел, за да попитам как е и има ли нужда от помощ с нещо, да потренирам, дори и само десет минути, да опитам да накъдря косата си, за което никога не съм намирала време, или най-сетне да изпробвам новите си бои на хартия.

Няма значение какво точно ще изберете, важно е само да го довършите до края, дори и то да отнема само пет минути. Комплексните тренировки, ученето на езици и помагането на другите идват на по-късен етап. В началото постижението за деня би могло да е дори това да не си по пижама.

Фокусиране върху това, което умееш най-добре

Не може да няма такова нещо, независимо дали то ще бъде икебана или висша математика. Аз избрах работата си. Работех с час-два повече, предлагах помощ на колеги, изключвах всички странични дразнители, за да се фокусирам върху ежедневните си задачи и да ги свърша малко по-добре от вчера, поех инициатива да поискам да науча още нови неща. Това помогна не само на самооценката ми. Резултатите на практика също не закъсняха. Признанието и подкрепата, които получавам от колегите и шефа си, без те самите да го знаят, ми дадоха опората и най-сетне глътката положително насочена комуникация, от която имах нужда.

Промяна на част от най-вредните навици

Това е най-трудната част, но поне за мен и най-важната. Винаги съм се дразнела, когато чуя някого да дава съвет като „Ами, просто започни да спиш“, или „Просто спри да се тревожиш“. Ако беше така просто, науката нямаше да се занимава с подобни въпроси от векове. Лично за мен да спра всичко негативно за мен накуп е непосилно и по-скоро стресиращо, отколкото полезно. Опитах и с времето успях да заменя пиенето, недоспиването и вредните храни с любимите, но наистина възможно най-любимите си полезни техни алтернативи. Премахването на захарта и „лошите въглехидрати“ се отразява на настроението и енергията буквално за ден.

Дрехите

Принудих себе си да откривам повод за излизане всеки ден – дали до месарския магазин, до някоя вече отворена галерия или спортна зала. Поставих само две условия – задължително да облека нещо, което не съм носила скоро, по възможност в някоя нова комбинация, и задължително да разменя няколко думи с хората в избраната за деня дестинация. Макар и през маска, това ми помогна за по няколко минутки на ден да възстановя нормалността в общуването преди COVID-19. По този начин увеличих и прекараното на въздух време. Подборът на различни облекла пък ми помогна да се върна към предпандемичната версия на себе си, която харесвах. Малко по малко ме мотивира да добавя към визията, червило, хубави обувки, прическа. С времето пижамата си остана в леглото, а на преден план излязоха тоалетите за специалните случаи, които просто бяха спрели да идват.

И за финал: Никакво слушане на чужди съвети

Дори и на този. Всеки има собственото си темпо и своите индивидуални неща, които биха го мотивирали и радвали. Има хиляди начини да изпробваш нещо ново, да се раздвижиш, да се храниш по-добре, или да почиваш по-ефективно. Най-добро за нас е да избираме своя, вместо да се чувстваме зле, ако нещо доказано и изпитано не работи за нас. Няма нищо универсално. (Е, освен това с алкохола и въглехидратите.) Затова, вървете с малки крачки. Избирайте любими пътеки. Опитвайте малки промени. И си носете новите дрехи, момичета! Помага.

 
 


Повече информация Виж всички