Не мога да реша и страдам

| от Евелина Бонева |

За някои хора вземането на решения изглежда като детска игра. Да си взема първата или последната книга на Ю Несбьо? Ще започна от последната. Да обзаведа хола си в рустик или в индустриален стил? Какво да го мисля толкова. Нека бъде рустик. Да тегля кредит за апартамент и да го изплащам 20 години? Какво толкова, правя го. Да замина ли за една година за Майорка да работя на лодка и да си отдъхна от бизнес ежедневието? Колко му е. Веднъж се живее.

Завиждам им остро, дълбоко, грозно и неблагородно. И бих дала единия си крак (поне от коляното надолу), за да получа свише умението да вземам решения и да поемам отговорности.

В най-ранна възраст родителите ми ми спретваха жестока игра. Питаха ме кого обичам повече: мама или тати. Понякога казвах „мама“. Баща ми ме питаше със закачлива усмивка: „А тати?“. И казвах „тати“. Друг път казвах „тати“. Майка ми ме питаше със същата хищна усмивка: „А мама?“. Казвах „мама“.

Бях около четиригодишна, когато майка ми ме принуди да си избера дали да ми купи бялото плюшено мече или синьото. Последва хистерична криза. Не исках и двете. Трябваше да избера. Което и да изберях, щях да предам другото. Нямах правилен ход. Накрая избрах синьото. Прибрах се вкъщи, сетих се за бялото и изпаднах в максималната за дете на тази възраст депресия. Върнахме се. Сменихме ги. Мисълта, че съм зарязала синьото ме доведе до непоправима покруса. Върнахме се отново. Взехме и синьото. Най-после имах и двете. Поуспокоих се до момента, в който не ми хрумна, че някъде в кашоните зад сергията може да има и розово. И то стои само, защото не съм го пожелала. Рев.

Този модел на поведение се запази и до днес. Невъзможността да вземем решения и да правя избори ме осакати до степен, в която не можах да си избера нито рокля за абитуриенткия бал, нито булчинска рокля.

Вярно, с избора на съпруг някак се справих, че и без да питанм никого за съвет. До ден днешен не зная как реших да се омъжа точно за този мъж, при наличието на толкова други. Избрах си специалността в университета според бала от изпитите. Приятелите ме намериха сами. Домашните любимци – също.

Хората са склонни да обвиняват онези, които не могат да взимат решения в престъпна нерешителност и бягство от отговорност, но не си дават сметка, че да не можеш да избираш е мъчение, присъщо не само на хората от зодия Везни.

Да не можеш да взимаш решения означава да се мъчиш като Сизиф, докато буташ житейския си камък и да се спъваш на всеки избор. А те са хиляди, всеки ден. С колата ли да ходя или с трамвая? Зеленото яке ли да облека или черното? Какво да обуя? Да си сменя ли работата? Щастлив ли съм в брака си, правилния избор ли направих? Това ли е професията, за която съм призвана или трябваше да стана професионална балерина? Това ли куче трябваше да взема или някое от хилядите други? Ходи ли ми се на кино или ми се седи вкъщи? Да отида ли на срещата на класа или да спя? Тиквена супа ли да обядвам или доматена?

Стотици въпроси, компрометиращи възможността за правилен избор, тормозят мозъка на неможещия да взима решения всеки ден. И това е състояние, което неизбежно води до тревожност и усещане за неувереност и непълноценност.

В светоусещането на вечно раздвоените между „правилния“ и „грешния“ избор всеки избор е на практика грешен. Защото изолира и обрича на несъществуване другия. Тръгването по един път обрича на елиминиране всеки друг. А пътищата са много и дебнат на всяка крачка. Как да избереш?

Разбира се, можеш да се оставиш на провидението. Да разчиташ знаци и да гадаеш коя пътека са ти посочили звездите. Тогава товарът на избора е отчасти свален от раменете ти, но какво се случва с „Аз сам кова съдбата си“? Та нали трябва да изберем и как да живеем? Дали уповавайки се на вселенските подсказки или напук на тях, следвайки собствените си стремежи?

Ако изберем първото – добре. Ще се съобразяваме с онова, което мислим, че ни нашепват планетите. Но личен избор ли е това или бягство от такъв? А ако решим да живеем единствено според собствените си амбиции и желания, следваме ли личния си избор или се опълчваме на „онова, което е писано да бъде“? И как да разберем какви точно са нашите амбиции и желания и дали, ако ги имаме, са ни продиктувани от нас самите или от външни фактори?

Ето такава ментални бъркани яйца се джуркат всеки ден в ума на хората, които не могат да взимат решения. Звучи ли ви приятно?

Не. Затова се замислете следващия път, преди да хвърлите камък по „тия, които не могат да решат нищо“. Може да сте късметлии и да взимате решения със замах. Браво. Но поставете се за малко в обувките на онези нещастни души, по чиито души се стичат сълзи всеки път, когато трябва да изберат кой филм да гледат довечера.

И те са хора.

PS: Ако темата за важността на уж привидните, всекидневни избори ви вълнува, гледайте филма с Гуинет Полтроу „Плъзгащи се врати“.

sliding-doors

 
 


Повече информация Виж всички