Не искам да бъда директор на водопад

| от Диана Юсколова |


Помня, че бях в гимназията, когато в зала Универсиада на някаква новогодишена „забавна програма“, както се казваше тогава, за първи път чух Милена Славова. Не помня какво изпя, помня, че бях изненадана, защото беше много различно. По-късно едно момче, с което излизах, беше луд фен и пееше непрекъснато „ААА Искам да бъда директор на водопад…“. Бях на 18 и си мислех колко прекрасна професия би било това. На малко повече установих, че да бъдеш директор, изобщо не е забавно, свързано е с отговорности и липса на свободно време, задължава и изисква… А водопадите пък изобщо не са склонни да бъдат управлявани.

После, по сините митинги, които заливаха София в началото на 90-те, пеехме „Не`ам нерви“, и ни се струваше, че текстът е гениален, защото сякаш всички нямахме нерви, нямахме и търпение да се случи чудният живот, който се предполагаше, че ни очаква. Всичко това беше толкова отдавна, че днес звучи като древногръцка легенда с всичките ѝ утежнения, многобройни богове и неочаквани чудеса. Милена беше и си остава някаква част от всичко, което сме обичали, преживели и изгубили с младостта си.

С годините чудният живот не се случи, а Милена отдавна не е бунтарката, която дава глас на горкото ни поколение.

Защото бунтът не е в цвета на косата, в тъмните дрехи и в отказа от ваксина по време на пандемия. Не е достатъчно да се опиташ „да светиш като крушка“, за да има някакъв смисъл от бунта тая крушка трябва все някога да светне – иначе всичко е само мрънкане. Да бъдеш бунтар, всъщност е нещо като да бъдеш директор на водопад – свързано е с много познания и отговорности, изисква много труд, а няма и работно време, освен това обстоятелствата и околните никак не обичат да бъдат управлявани. Затова с годините някак престанах да мисля за Милена като за бунтарка – тя някак не порасна, не стигна до точката, в която разбираш, че да бъдеш директор и да не`аш нерви е просто поза.

Разказвам всичко това, за да обясня и за себе си защо не подкрепих петиции и протести в подкрепа на Милена. До месец Върховният административен съд ще реши дискриминационно ли е изказването на Милена Славова за „София Прайд“, но за себе си аз съм взела решение. Да бъдеш идол на едно поколение също е отговорност и длъжност без работно време, а лепенето на етикети и поставянето в графа „морални“ и „неморални“ винаги е било едно от най-неприятните лица на липсата на свобода. Стотици хора, които са пели „Не`ам нерви“ на 20, отидоха в центъра на София, блокираха булевард и заявиха, че Милена има право да е несъгласна, да се страхува, да има мнение, да определя категории.

Аз не отидох не само защото дълбоко ненавиждам безотговорното говорене, не отидох, защото съм избрала да не съм директор на водопад, а да премам водопадите с тяхната различност.

Не ми е трудно да живея с тях и да ги игнорирам, когато станат твърде шумни, нито пък се страхувам от тях. Така, както един човек има право да е несъгласен с водопадите, за друг те са важни. Кое прави несъгласието на един човек по-важно от съгласието на другия?

Заради изказаното мнение, Милена е получила заплахи за живота си и за живота на дъщеря ѝ. Не, че не вярвам – възможно е, защото обстоятелствата са къща от карти, падането на една повлича всички останали. Логично е нещо да се случи, когато е налице безотговорно говорене, когато сам си бутнал първата карта с думите и действията си. Това, че някой е (бивш) идол не го имунизира, действията и думите си имат последствия. И е добре като възрастен, като „идол“ или просто като отговорен гражданин да си понесеш последствията. Това не отнема от бунта, косата ти пак ще е розова, а мислите под нея – различни. Просто ще си постъпила отговорно, както би трябвало. Разбира се, можеш да легнеш на тротоара, да събереш стари другарчета и да изкрещиш „Няма пък!“ – имаш право, изборът е твой…

Не знам как и защо се случи така, че идолът на нашето свободомислие престана да е свободен – всеки има право да отрича някакви неща, да не желае да ги научи и осмисли, да харесва или да не харесва, даже да е против и да се страхува.

Разбира се, тези неща отнемат от свободата на човека, но решението да бъдеш свободен е като всяко друго решение – взема се трудно и после трябва да се отстоява цял живот. А това е колосален труд. Може би затова толкова малко хора го вземат в днешно време. Та, Милена, идолът на нашето свободомислие, реши да не вземе решението да бъде свободна. Предпочете да се страхува и да е против, а прословутата крушка така и не светна. Не мога да кажа, че не съм разочарована, но – това е положението, всеки има право на собствени решения. И на последствията от тях.

Вижте още: 

Тълкуване на Закона за защита от домашно насилие по македонски


Повече информация Виж всички