Днес си мисля за концепцията „да знаеш какво искаш“ и за смелостта да скочиш в нещо с двата крака.
Исках куче, да дават детския сериал „Фантагиро“ всеки ден по телевизията, да съм винаги с баба и дядо и да се омъжа за някого от футболните национали на Италия. Нямах претенции точно кой от тях да е, стига да е от тези с дългите коси, или поне в никакъв случай да не е плешив. Толкоз.
Като възрастен човек забелязах друго. Хора, които знаят какво искат, безспорно има.
Има хора, които искат да бягат, да откриват новости и да не се установяват на едно място – хващат раницата, малко спестявания, заминават в чужда страна с еднопосочен билет, без план, и каквото стане; ако нищо добро не стане, поне ще са открили нещо за света и за себе си. Познавам десетина такива.
Има хора, които искат семейство и деца – те работят здраво, приоритизират връзката и организират живота си около нея, ходят по лекари, ако се налага, стъпват здраво на земята, пускат котва и корени, създават домове. И такива ги знам десетки.
Има свободни хора, които носят цената на свободата си – научават се да управляват финансовата несигурност, вместо тя да управлява тях, не работят никога за никого, творят, създават, избират себеподобни в социален и в романтичен план, поемайки риска, че такива себеподобни може да не се намерят. Не крия, че се възхищавам най-много на тях.
А има и други, които избират да вярват и да инвестират себе си в работата си, дори когато тя не е много за вярване, влагат усилия, имат структура на ежедневието, гордеят се с постижения. Много такива колеги съм срещнала във времето, не ги разбирам особено, но се възхищавам и на тях, да не кажа, че понякога им завиждам за умението просто да си седнеш на трибуквието и да направиш каквото мислиш, че трябва.
Има и още една порода, към която понякога се опасявам дали не се числя. Нейното желание звучи горе-долу така:
„Искам да творя, обаче работата на пълен работен ден ми пречи. Обаче не мога да се оправя финансово без нея. Трябва да работя, но не точно тази работа по възможност, ох, не и тази, ще си намеря още една и още една, за да мога после да се откажа от някоя, но от коя да се откажа? Обаче ако се откажа, как ще изкарвам пари, но трябва ли пък всичко да се върти все около парите? Дали просто да не замина за Аржентина, ама не, какво ще правя с апартамента си, не искам да го давам под наем и ще трябва само да му плащам сметките? Пък и ако не ми хареса в Аржентина, ако изгубя шанса си да срещна някого в идните години, само защото скитам из Южна Америка? Като се замисля, искам ли да срещам някого изобщо? Ето този човек например изглежда подходящ за мен и много го харесвам, но сега не му е времето. Не искам да инвестирам във връзка, но и не искам да си умра сам. Може би догодина или след няколко години, освен ако тогава не е вече късно. Ако се събера с този човек, може той да дойде с мен в Аржентина. Ето, тъкмо няма да ходя сам в Аржентина, пък и ако не дойде, той ще е виновен, че аз не съм отишъл. От друга страна, ми се иска в някакъв момент да имам и деца, стига, разбира се, моментът да не е точно този или някакъв конкретно определен. Не ми се връзва с такъв ангажимент, обаче може да съжалявам, ако нямам. Може би първо да започна свой собствен бизнес, знам ли. Обаче може нещо да се обърка, може да не потръгне, може да се наложи да работя прекалено много. Уф, сякаш само стоя на едно място и дори не ми харесва мястото, но кое ли пък място би ми харесало повече? Ако си кажа мнението в тази ситуация, ще ми навреди, ако не го кажа, ще се намразя, я по-добре да почакам, докато мине толкова много време, че изобщо да се обезсмисли казването… Разбира се, че знам какво искам, какво имате предвид? Искам всичко като цяло, но не точно това, не точно сега и не точно по този начин!“
Просто в живота има риск, докато все се каниш да тръгнеш в някаква посока, рязко да се окаже, че безвъзвратно си си тръгнал от всичките. И че след тебе е останало само траектория от въртене в кръг на едно място. Ето това е да не знаеш какво искаш.
Георги Господинов донякъде сякаш е описал и това явление в разказа си “Сляпата Вайша“. Там героинята има едно око, което гледа в миналото, едно, което гледа в бъдещето, и съответно нито едно да я държи в настоящата реалност. Когато не знаеш какво искаш, искаш всичко, освен настоящото си състояние, но и хаотичните ти движения из реалността, сякаш никога не са правилните. Отново като в една поема на Господинов, че:
„Раят
е винаги другаде
в рая
са винаги другите
другаде
раят е другаде
друг
ад
е“
Далеч не толкова красиво и поетично, но едно жаргонно детско стихче третира същото явление и неговия краен резултат:
„Пешо кара колело,
А насреща му – л*йно, А наляво, а надясно, А в л*йното прясно.“
Та и тези от нас с милион и едно неопределени желания често завършваме по същия начин.
Още от автора: Ти просто не знаеш какво искаш!
