След деня на националния ни празник ми се ще да си поговорим за мълчанието, защото в България системно се мълчи. Мълчи се оглушително по важни за обществото проблеми. Мълчи се в такава степен, че когато през 2018 г. беше убита журналистиката Виктория Маринова, за основен мотив беше сметната именно разследващата й дейност спрямо корупцията в България, поради което и убийството получи международен отзвук.
За какво си мълчим?
Най-често си мълчим за несправедливостите, за неравенството, за корупцията и за нашата лична отговорност към всичко, което се случва в държавата.
Много пъти съм се чудила защо българското общество е такова, каквото е. Малко примирено, много послушно, много разочаровано, много недоволно, но по един депресивен, а не борбен начин. Причините съм намирала най-вече в историята ни, която е видяла много върхове и спадове, но и много потисничество. Като тук не става въпрос само за османското присъствие, както сега е модерно да се нарича, а за последвалия социалистически строй и цялостната зависимост на външната, а и вътрешната ни политика от по-големите играчи на международната сцена в годините след Освобождението.
Това обаче не са извинения и не е кръст, който да носим занапред. Една Румъния ни замина с главоломни темпове след присъединяването си към ЕС. Така ни задмина, че можем само да й дишаме прахта. И това е, защото започнаха да говорят за проблемите си, да ги осветяват и да ги отстраняват. Именно премахването на мълчанието е първата стъпка към прогрес.
В тази връзка на 4-ти март по националната телевизия БНТ 1 беше излъчен филмът „Моралът е добро“. Това е документален филм, посветен на юриста Кристиан Таков, който обичаше да казва нещата такива, каквито са и каквито ги вижда. Филм, награден с три награди „Златен ритон“ – Наградата на община Пловдив – за дълбоките етични послания, които отправя към следващите поколения, наградата на СБФД и наградата на Аудиовидео Орфей.
На малък екран филмът дебютира по HBO и достигна няколко милионна публика преди най-после да стигне до национален ефир в родната България на 4 март 2024. Прожекцията по националната телевизия беше съпроводена с множество атаки, отправени както към създателите, така и към Фейсбук страницата на филма:
Остава въпросът на кого толкова пречи този филм и неговото послание? Не живеем ли в демократично общество, откъде идва цензурата и за какво? Защо това е важно изобщо?
Важно е, защото само чрез свободата на словото и свободата на мисълта можем да сме истински свободни, можем реално да твърдим, че живеем в демокрация. Свободата на словото в България обаче от дълги години е сериозен проблем, а страната ни редовно е класирана на 100+ място в международната класация, изготвяна ежегодно от „Репортери без граници“. Въпреки че втора поредна година бележим изкачване с по 20 места, то в придружаващия анализ коментарът остава следния – „Свободата на медиите… е крехка и нестабилна. Малкото независими гласове в България работят под постоянен натиск“.
Въпреки очевидните различия, ще си позволя една съпоставка между Кристиан Таков и починалия наскоро Алексей Навални, който известно време беше основен политически опонент на Путин. В България чак такива ярки и директни политически противопоставяния няма, но и Навални, и Таков имат нещо общо – бяха неудобни и бяха харизматични. А проблемът с харизматичните личности е, че успяват да привлекат вниманието на големи маси от хора дори след смъртта си. И понеже идеите, както знаем, са безсмъртни, това е сериозен проблем.
По този повод оставям тук една идея: „Държавността е усещането за смисъл от това да живеем заедно, на едно място, с още няколко милиона души“ (Кр. Таков).
На мен лично – не, а ми се иска да празнувам националните празници с искрена гордост. Гордост от реалността, която ни заобикаля всеки ден. А не само 3 пъти в години да си спомним, че „и ний сме дали нещо на света“.
Затова се надявам да изкореним лека-полека онова мълчание, което ни оглушава. Мълчанието на народ, потискан в продължение на столетия.
Мълчание, което отдавна принадлежи на миналото.
Вижте още:
