"Изгубихте цял ден каране заради едно класиране" - казва ски учителят Тим Грабнер на своите ученици
Австриецът Тим Грабнер повече от десет години работи като ски учител и треньор. В провинция Щирия той учи на ски деца между 10 и 1а4 години, като работата с тях продължава и през лятото.
Покрай тренировките и състезанията той държи децата да имат време и просто да покарат.
Можем ли и ние, родителите, да се примирим с дните каране за удоволствие, а не с цел медали?
Ежедневно Тим вижда семейства, чийто ден в планината се състои от дълго пътуване, един старт, прибиране.
"До ски курорта са два часа път. Правим оглед на трасето, едно състезателно спускане и имаме още два часа обратно към къщи. Някъде между тръгването и прибирането децата са финиширали. Може някое да е спечелило. Може и да не е."
А карало ли е за удоволствие?
"Може би за това семейство победата е най-важното. Но ако не спечелиш, какво тогава? Прекарал си цял ден в каране и забавление."
Въпросът му за победата увисва над родителските ни амбиции, особено когато смятаме, че щом сме инвестирали време, пари и цялата си неделя, накрая трябва да има някакъв измерим резултат.
Децата обаче още са деца, със или без състезателни номера. Тим държи на това разграничение.
Можем да ги наричаме млади спортисти, да следим техниката им и да обсъждаме потенциала им, но той казва, че това не ги прави възрастни и не бива да ги притискаме да влизат преждевременно в тази роля.
Питам го как запазва удоволствието от ските сред всички разговори за време и класирания.
В хода на разговора ни, няколко пъти се връща към едно и също - че трябва да им е хубаво.
"От моя опит изискванията за резултати идват достатъчно рано. В основата обаче трябва да е удоволствието. И то трябва да остане завинаги. Дори когато това е професията ти, пак трябва да ти носи радост. Иначе няма как да продължиш."
Казва го като човек, който подготвя деца за състезания. Човек, чиято работа включва водене на тренировки, мотивиране за повторения, полагане на усилия и поправяне на грешки.
Затова логично следва и и следващия ми въпрос за това къде поставя границата.
"Хайде да опитаме още веднъж."; "Само още веднъж."; "Само още едно спускане."; "Само да го направиш както трябва, преди да си тръгнем..."
Думи, които за различните деца могат да означават подкрепа, но могат да се превърнат и в натиск.
Според Тим разликата зависи от ситуацията и от това какво стои зад отказа. Когато детето е разочаровано, треньорът трябва да прецени как да го насърчи, използвайки и опита си, и педагогическия си подход. Целта е желанието за следващия опит да дойде от самото дете.
"Трябва да се опиташ да го накараш да поиска да пробва още веднъж по собствена воля. Не го насилвай."
И все пак опитите са необходими. Тим не обещава спорт без трудни моменти.
"Трябва да се учиш. Трябва да опитваш. Да опитваш отново. Да се проваляш. Това е част от играта."
На пистата тези неща се случват съвсем буквално. Нещо не се получава. Пробваш пак.
Постепенно разбираш какво можеш, върху какво трябва да работиш и колко усилие си готов да положиш.
После идва състезанието и всичко научено трябва да се събере в числа и класиране.
Тим разбира желанието за победа.
При професионалистите го смята за необходимо: "Ако изобщо нямаш нагласата да печелиш, трудно ще стигнеш до победа.", споделя той.
При децата обаче настоява да остане някакво време от деня, прекаран в планината за карането и за радостта от него.
"Покажи най-доброто от себе си. Ако това ти донесе победа - чудесно. Ако не - опитал си. Следващия път опитваш отново."
Лесно е да го кажем, докато гледаме отстрани. По-трудно е, когато детето ни завърши последно и обяви, че не става за нищо.
Според Тим трябва да се работи върху начина, по който детето гледа на случилото се.
Да продължи да кара, да изпитва удоволствие и да вижда смисъл отвъд първото място.
Той поставя под въпрос и начина, по който възрастните организираме признанието.
Според него, ако искаме да запазим мотивацията на децата да участват, трябва да помислим какво получават всички от това преживяване.
Неговата позиция е, че или всяко дете трябва да получава нещо, или наградите трябва да отпаднат.
"Ако отличаваш само първите трима, вкарваш професионалния подход на етап, в който според мен той изобщо не е необходим."
Вероятно тук много родители и треньори биха поспорили с него. Но въпросът е съвсем конкретен:
Как да направим така, че детето да поиска да дойде на ски и следващия път?
След години повечето от тези деца няма да се състезават за Австрия. Ще имат други професии, други ангажименти и вероятно все по-малко свободни уикенди. Какво ще им е останало от тренировките?
Тим го писва чудесно - раница, пълна със спомени.
В нея слага практични умения - умението да се съсредоточаваш, да тренираш, да работиш за нещо. Слага времето навън, връзката с природата и търсенето на онова, което те прави щастлив.
"Не е необходимо да станеш професионалист. Продължи да спортуваш. Ските са един от най-хубавите спортове и начини да се движиш."
А планината винаги има на какво да те научи.
Тя дава възможност да провериш къде си, каква е техниката ти, върху какво още можеш да работиш. И те учи да бъдеш благодарен и да помниш кой определя условията.
"Планината командва, не ти." Дори когато сме построили лифт до върха.
Накрая го питам дали сме успели, ако едно дете си тръгне от спорта без медали, но със смелостта да опитва, да греши и да започва отново.
Тим отговаря, че е важен пътя до целта.
В спорта си поставяш цел и не е задължително тя да бъде победата. Докато вървиш към нея, се учиш да тренираш, да се съсредоточаваш и да разбираш повече за себе си.
Медалът може да бъде повод за гордост. Но Тим иска детето да разпознава собственото си усилие и да има причина само да се гордее с него.
Следващия път, когато чакаме долу на пистата, можем да се порадваме на детето си, преди да погледнем времето му.
И после да направим заедно още едно спускане, което няма да бъде засечено. Но ще бъде запомнено. Гаранция.
