Защо е лошо да идеализираме миналото?
Стоян Венев е български живописец и карикатурист, роден в Кюстендил през 1904 година.
Извън художническите му постижения, наградени включително с "Димитровска награда" през социализма, той остава в историята на изобразителното изкуство и с по-ранни творби, в които се разкрива един много пленителен и донякъде ироничен поглед към живота в българското село.
Негова картина на трудово селско семейство, рисувана през 1937 година, се превърна в повод за разгорещени обсъждания в група във фейсбук. При това не в група за изкуство, където й е мястото.
Картината можете да видите на начална снимка: голямо семейство български селяни са изобразени полегнали почти един върху друг в бедна малка стая.
Интересът е огромен - 10 хиляди лайка, 730 коментара - но съвсем не заради уменията на художника, а заради обсъждането на въпроса:
"Наистина ли така са живели някога на село?".
Този въпрос е превзел цялата дискусия.
Обсъждат се детайли, спомени, защитават се тези и антитези за селския живот с лични истории и невиждана страст.
Къде е проблемът?
Проблемът е, че дискусията преминава в "черно" и "бяло" - от крайно "да", до крайно "не". Всъщност така преминават почти всички онлайн дискусии, независимо дали се обсъжда изкуството или се обсъжда миналото.
Една част от коментиращите е убедена, че "българският селянин" НИКОГА не е "живял така" - има се предвид, очевидно - бедно...
"По нашия Балкан къщите са били на два ката с по няколко стаи. Не спят така няколко семейства натъркаляни в една. Куче и кокошки никога не се пускат в стаята, котката - да. Дрехите съхнат на двора или на чардака...", пише потребител.
"Не всички селски семейства са живели така през 1937-ма. Прадядо ми е построил още през 1920-та къща на село, на два етажа, горе 4 стаи, долу голямо помещение. Имали са и баня, с казан, водата се е затопляла с дърва, и отдолу голямо корито , в което са се къпели...", пише друг.
"Никъде в Северна България няма такива къщи - землянки. И никъде няма къща от една стая!", категоричен е трети.
От другата страна са съгласните:
"Точно така е. Зимно време са спали върху оборите, нещо като Еко подово отопление...";
"Точно така е било. Знам от моята баба ,че всички са спели на рогозката в стаята, където се готви и където е хамбарът, завити с черги ,въпреки че нейната къща имаше още две стаи, но те не са се използвали за спане...";
"Баща ми е спял на един одър до брат си и снаха си и се правел, че спи когато... Бил е на 10 години... Долни гащи обул когато почнал да работи, Така че айде стига с романтиката. Било е бедно и гладно...";
"Дървена врата няма, към стаята просто са слагали да виси черга, отделяща малката стая от голямата. Всичките са спали на куп, като на картината, в голямата стая, на сламеници, направо на земята. Малката стая е била само за младоженци, "да се нарадват един на друг" , няколко месеца, и после-при останалите...".
Ето и най-потресаващото, но съвсем не рядко срещано заключение:
"И са били щастливи! Всяко семейство с по 3-4 деца!".
И веднага обратното, от друг:
"Стига с това щастие - мизерия, глад, мръсотия и тежък физически труд!".
Когато четем коментарите и се абстрахираме от въпроса: "Било ли е така наистина (или художникът Стоян Венев користно си е измислил цялата сцена)?", стигаме до един общ извод: хората са неспособни да обсъждат въпроса за миналото безпристрастно.
Миналото най-често се гледа през силно емоционалния личен спомен, през семейния разказ, през абсолютната субективност. И е свързано с огромно вълнение.
Може би това е национален проблем: както за селското българско минало, така и за комунистическия период няма общо съгласие, нито желание да се открие обективната истина. Насажда се липса на доверие към исторически извори, но и към литературни и визуални източници: писатели, художници, фотографии, филми.
Липсва и силата за абстрактно мислене, което да включва варианта: да, може би е било така за някои семейства. За други - не е било така.
А колкото и да се опитваме да опростим реалността, най-вероятното е, че миналото, както и настоящето, е било и бедно за някои, и богато за други. И щастливо за някои, и нещастно за други. А често е било и всичките неща едновременно.
Същите разгорещени и фрустриращи диалози се случват и когато се обсъжда близкото минало.
Мои връстници, които са били съвсем малки деца през 1989 година и едва ли си спомнят добре комунистическия режим, са склонни да се кълнат, че "каквото и да говорят, тогава е било по-добре от сега. Имало е сигурност и ред, а сега е хаос".
Макар че ме потриса подобна склонност към идеализация на миналото, и аз се хващам автоматично, че отричам с обобщения: "Не е така. Имало е престъпност, но се е криела, чела съм..." Или: "Сигурността е била привидна".
Всъщност и аз не съм обективна: някои хора, съдейки по миналото на собственото си семейство, биха казали, че комунистическият режим съвсем не е бил толкова лош. И той не е бил за някои хора в някои ситуации. За други - е бил абсолютна загуба на живот, права, лична свобода, пропиляно време и възможности.
Къде е истината?
Може би и в двете. Миналото си е там, то е отминало: добро или лошо.
Въпросът е, че дали ние днес сме способни да извадим полезното от него, онова, което би ни помогнало да живеем по-добре отпреди, би ни спестило грешките. Научили ли сме славните уроци на по-умните от нас, живели в предишни епохи, и усвоили ли сме слабостите на обществата, така че да ги избягваме?
Вместо да минем през целия този мисловен процес (който е сложен), ни е по-лесно да идеализираме или да отричаме.
Това се дължи донякъде и на незрялото отношение към историята, както и на травматичното усещане за нея, което се предава и през образованието (в учебниците по история най-поразяващото и днес е субективното усещане, че целият свят се върти около България).
А само на няколко крачки отвъд Драгоман или на изток, към Босфора (да не говорим за Гюешево) - всичките ни знания за българската история катастрофират в своята субективност и... стават излишни.
Вероятно е и нормално да въздишаме по миналото. В крайна сметка то явно било УСПЕШНО, щом НИЕ все още сме тук и сега.
Дори да е имало ядрена катастрофа (а такива вече е имало на няколко пъти на няколко места по света), усещането е, че може би не е било чак толкова страшно, щом животът (ни) е продължил.
Погрешното в това позитивно мислене за миналото е, че то препуска през епохите и своенравно прескача цената на животите, погубени и затрити, докато дойде нашата забрава за бедите.
Идеализацията на миналото може и да е неизбежна за човешкия вид. Но е и алармиращо опасна.
В мига, в който си кажем например: "О, пандемията от Ковид изобщо не беше толкова страшна, колкото я изкарваха" (и забравяме колко ужасно много хора загинаха!), сме на път да приемем без маски и без подготовка следващия злокобен пандемичен био-вирус.
В мига, в който си кажем: "Е, какво, ядрените взривове досега унищожили ли са планетата?" и си отговорим с "Може би не е чак толкова страшно...", ние отваряме възможност за абсолютния световен апокалипсис.
В мига, в който си кажем: "Някога беше по-добре", всъщност казваме: "Отказвам се да се боря за утре, защото хубавото е зад гърба ми".
Колкото до Стоян Венев, той най-вероятно не си е измислил картината като свободно съчинение: налице са всички исторически извори, които доказат наличието на голяма селска бедност в България през 20 век. Което съвсем не означава, че през 1937 година в някои други къщи (може би дори в съседство) не е имало метални големи кревати, течаща вода, електричество, че дори и радио.
Оттам насетне можем да продължим с размисъла: наистина ли "онова" време е чак толкова далечно от "това" сегашно време? И наистина ли е чак толкова различно от сегашното, че да го идеализираме?
