Ето го на хоризонта и 19 февруари – денят, в който традиционно отбелязваме обесването на Васил Левски с цветя и събирания пред паметника му.
Но какво се случва в детската глава, когато в нея бъде набит с особена сила и патос образът на Апостола на Свободата САМО два месеца след Коледа?
Ето какво, поне според моята племенничка на 5 години. Вчера тя, с особено важен и сериозен вид отбеляза, че всяка година в „центъра на София празнуваме обесването на Исус на кръста“.
Когато си поговорихме, се оказа, че детето наистина не може да различи Апостола от Спасителя, Обесения от Убития на кръста, жертвалия се за Свободата от жертвалия се за Спасението на душите, но пък явно е чуваладостатъчно по всички тези теми.
Сега – аз, разбира се, съм наясно, че има и възрастни хора, които трудно съчетават в една мисловна линия наличието на два паралелни героя със сходни саможертви. Те вероятно в момента кимат умно, придавайки величие на националния идол, което от истинска историческа личност го издига до локалната равностойност на Исус.
За тези хора може би смехът, който избухна у мен след детското съждение, е абсолютно неадекватен, а кой знае – дори обиден.
Но за мен е факт – аз се смях с глас.
А после си спомних, че само преди четири години, на същата възраст, племенникът ми завършваше детската градина и всички присъствахме на сериозното тържество в детската. Децата бяха облечени с бели дрешки и пяха различни патриотични песни от репертоара с вечните български национални хитове, начело с химна. Този път ги бяха накарали и да пеят и култовата песен за любов към родината: „Високи сини планини“.
Племенникът ми, който още от съвсем малък се отличава с бистър и силен глас, беше нареден да пее на първи ред. И когато дойде времето за абзаца „небето като от коприна – това е моята РОДИНА“, той високо изпя:„това е моята родНина“. След това го повтори и така всичките пъти, когато трябваше, го пееше по своя начин. Редовете от майки и татковци се разтресоха от смях. Разбира се, че детето ще пее родНина – каква е тази абстракция „Родина“!
В тази връзка винаги съм си мислела, че патриотичното възпитание в детската градина е нещо доста смешно. А ако не е такова, децата със сигурност ще го направят смешно чрез своята невинност, чрез абсолютната честност, в която търсят да придадат смисъл на чудните и неясни възпитателни идеи на възрастните.
Във връзка с патриотичното възпитание, ето една идиотска история от моето собствено детство, достигнала дотук през тъмнината на времето от самия край на комунизма.
Спомням си много ясно, че в детската градина по това време нямахме кой знае какви цветни картинки и залъгалки – най-много апликации на цветя или рисунки на семейството, правени в час и наредени от учителките по стените. Но в контраст с рутинната сивота, допълнена от черно-бял телевизор, в който персоналът на детската постоянноприковаваше поглед – целогодишно на стената си висеше една цветна картина. На нея беше нарисуван батко с бели парцали на краката, овързани с въжета, с руса коса и сини очи. Неговият поглед беше втренчен някъде в бъдещето, а около него бяха застанали доста по-ниски човечета със зли намерения.
Някои доста по-възрастен човек, който вече е минал през схемата на българското образование, със сигурност ще познае в картината Васил Левски посред зимата, закопчан от злонамерените заптиета край Къкринското ханче.
Именно тази картина дотолкова ме впечатли, че с възторг преразказвах сюжета й у дома (оказва се, че още оттогава съм обичала изобразителното изкуство). Явно за анти-патриотичните ми родители в детската градина да виси арестуван чичко на портрет не е било много смислено, защото те някак не споделиха моя възторг.
Но само няколко дни по-късно аз съвсем им взех акъла, защото се върнах вкъщи, стискайки две черно-бели снимки на двама чичковци. Цяла вечер отказах изобщо да се разделя с лъскавите снимки, дори на вечеря. Нещо повече, настоях чичковците да спят при мен в леглото и никой не можеше да ме разубеди в обратното. Нощта, в която преспах с чичковците, трябва да е била през 1986 година, аз съм била на 5, а Народната Република е отбелязвала поредния национален празник: 110 години от смъртта на Ботев. Защото, точно така – двамата чичковци бяха Ботев и Левски. И не, сега не мисля, че е нормално 5-годишно дете да е патологично привлечено от двамата чичковци, само защото лелките в детската са говорели за тях с искри в очите.
Разбира се, на следващия ден снимките изчезнаха мистериозно (къде ги прибра, мамо?), а с тях някак си и моят лумнал внезапно интерес към националните герои.
В тази връзка се питам – не е ли по-добре децата на 5 години да не бъдат занимавани с теми, за които им е рано да разберат и които не могат да осмислят самостоятелно?
Или може би – обратното – трябва да бъдат обучавани в националната доктрина, защото точно това е светът, в който ще живеят? Но наистина ли това е светът, в който ще живеят? Този същият свят, отпреди 30, 50 или 110 години? Или…?
Какво мислите?
