Да си жена всъщност изобщо не е лесно.
Наскоро слушах едно интервю с нашумелия Джордан Питърсън, в което той споделя, че жените често спират за момент - в колата, в кухнята докато готвят, плачат 5-10 минути, зареди цялата тежест на света, която са поели, после избърсват сълзите и продължават да вършат задачите си, сякаш нищо не е станало.
Това, колкото и шокиращо да звучи за мъжете, за нас като жени определено не е новина.
Аз лично, а и повечето жени, които познавам, биха потвърдили истинността му моментално. Нещо повече - предимно дори не осъзнаваме колко феноменално е всъщност това. Каква сила и дисциплина изисква.
То е като контролираното изпускане на въздуха от балон - всичко е наред, докато не ти се плъзне ръката, балонът не излети и не излезе целият въздух.
"Отдушниците" обаче не са запазени единствено за "слабия" пол.
Това са същите онези моменти, в които мъжете излизат "за разходка", да избягат едни има-няма 10 км ей така или да блъскат във фитнеса, за да отпуснат напрежението и да забравят тежестта, която те носят.
Струва ми се, че диалогът по отношение на половете, който водим, често е твърде едностранен или базиран на определен релативизъм и забравяме, че монетата има две страни.
Има теория, че жените носят света на раменете си, почти като костенурката в дисковия свят на Тери Пратчет.
Същото обаче важи и за мъжете, от които се очаква да са нашата сила и упора и чиито усилия често остават незабелязани и неоценени.
Замисляли ли сте се колко мъже познавате, които са научени да работят с емоциите си? Да ги изразяват, споделят и да поемат отговорност за тях?
Още в първите епизоди на "Секса и града", когато Кари за пореден път се оплакваше на приятелките си, наперената Миранда й отговори по отношение на мъжете: "И какво? Получават медал за това, че правилно са разпознали чувство? Ние го правим по цял ден. Чувствам се раздразнена. Та- даааа!"
Да, правим го по цял ден, но не трябва ли да оценяваме нечии прогрес по това, което за него е трудно?
И да, може би една жена може да направи всичко, което прави един мъж, и да го направи и по-добре. Обаче кому е нужно?
Защо модерният феминизъм е толкова озлобен и склонен да изключи една огромна група от човечеството, която е дошла със своите задачи и предизвикателства?
И не, това не е покана да толерираме неадекватно, незряло или некоректно отношение.
Не става въпрос да даваме 50 поредни шанса, да се превръщаме в нечия майка или рехабилитационен център, но е покана да поемем нашата отговорност, че за всички гореизброени дейности ние сме избрали да ги предприемем и да влезем в тази "помагаща" роля.
Имаме колективния избор да не сме жертви. И това зависи от способността ни да намерим сила и устойчивост в нас самите.
Много често съм се питала защо на мъжете им е толкова лесно да прекратят отношения, дори когато изглежда, че имат потенциал.
Някак си обаче те са много по-наясно със себе си и са напълно окей да кажат - "Да, това е чудесно, много е хубаво, но не е за мен".
Защо за нас като жени не е толкова лесно да направим същото?
Дори да сме възпитани да сме добри момиченца и да казваме "Да" след една определена възраст отговорността да превъзпитаме себе си и да се отстояваме е изцяло наша.
Не, не е лесно да си жена: да създаваш уют, комфорт, топлина, да можеш да прегърнеш, да утешиш, да създадеш мир от тънкия въздух, да работиш, да чистиш и да си на 150 места за 450 човека.
Обаче не е нужно и да е чак толкова трудно, особено ако се научим да се опираме на приятелите си, мъжете си, бащите си.
С всичките им недостатъци почти никога не съм срещала мъж, който да не е готов или да няма желание да помогне - може да не знае как, да го прави калапаво или нескопосоно, но има желание и то подплатено с действия.
Така че защо вместо с осъждане не подходим с благодарност и разбиране? Не всичко, което ние правим е идеално, нали? И ни търпят да им викаме, ревем и да се тръшкаме.
Може би има по-добър начин и ефективната и зряла комуникация не е просто мираж.
