Ако се възмущаваш от жени, които псуват, пият и пушат, замисли се кога за последно подари цвете на жена. И млъкни.
Трудно е да говориш за двойните стандарти, които обществото ни прилага според пола, без да те набедят, че си незадоволена грозна феминистка от стар тип, която никой не е харесвал в училище и затова е намразила мъжете в изблик на отчаяние от отсъствието на стабилен фалос в живота си.
Има такива случаи, да. Не са малко. И все пак да си жена не е едно от най-лесните неща на света, дори да си всъщност красива, харесвана, сексапилна и напълно задоволена. Може би най-вече тогава.
Любопитен факт, за който може и да не сте се замисляли: и трите медала за България от Олимпиадата в Рио, с които всички се радваме много, бяха спечелени от жени. Едната – състезателката ни по борба, този не особено грациозен спорт, Елица Янкова.
Малко са българите, които не споделят вълнението от подвизите на нашите състезателки на такова високо ниво. Явно е, че жените пак разцепиха и всички се гордеем.
Сутринта обаче си скролирам във фейсбука и чета някакъв статус, шернат не знам си колко пъти, в който авторът отбелязва, ядосвайки се за нещо, че нямало да псува, тъй като жени щели да го четат.
Сигурна съм, че и той се е зарадвал на медалите. Но медали може, псувни – не. Дори да ги чуеш с женски уши е много, камо ли да ги произнесеш из напръщяла гръд.
Галантно. Щеше да е още по-логично това изказване, ако живеехме в свят, в който мъжете изкарват прехраната, а жените са едни красиви бисерчета, които само се червят, раждат и са грижовни, крехки и добри. Искам. Хайде.
Само дето ситуацията е такава, че ако не си възпитана „както трябва“ от майка си, а именно – да се впечатляваш от предмети и банкноти, трудно би се примирила с това да не правиш нищо по цял ден.
Ето защо излизаш и се сблъскваш с живота – такъв, какъвто е. Да, червиш се, раждаш, грижовна, крехка и добра си, блъскаш във фитнеса, бачкаш по осем часа на ден, печелиш медали по борба и оцеляваш.
Едновременно с това от теб се очаква да не пиеш, пушиш и псуваш, че не отива на дама. Хубаво, ама как точно да стане това? Вярно, че сме свръхчовеци, но все пак сме човеци, нали…
Не става дума за див феминизъм, поне не и в криворазбрания прочит на думата. Нямам косми под мишниците. Честно.
Просто не ме кефят следните неща:
1. Да се возя права в метрото с колосалните си 55 кила, лаптоп, дамска чанта и пазарска торба и кавалери да има, но места да няма.
2. Да разкажа мръсен виц и да ме гледат в ступор.
3. Да ми се правят забележки, че пуша на улицата и е грозно.
4. Да чувам как жени говорят гадни неща в трето лице множествено число за женския пол като цяло, сякаш не споделят абсолютно нищо общо с него, защото искат да се харесат на мъжете. Неща от типа на „жените са интригантки и зли“. А ти какво си?
5. Да гледам как млади момичета правят всичко възможно да ухажват, съблазняват, впечатляват и да преспиват с млади момчета, които не са особено впечатлени и ги мързи.
6. Да попадам в компании от по няколко двойки, излезли, за да си говорят по мъжки и съответно – по женски.
7. Мъже да ме приемат за конкуренция и да се държат с мен, сякаш ми завиждат за новата рокля.
8. Някой да ми повишава тон.
9. Приятели да ми казват, че акълът плашел мъжете.
Мога да изброявам още, но има ли смисъл?
Да, някои неща просто не отиват на една дама. Като забележките на поредния див патриархален селянин например, който знае как е уместно да се държиш пред хората според това какво криеш под дрехите си.
На същия му казвам само: „Мерси, но няма нужда. Всичко хубаво в света на средновековния морал желая и поздрави на майка ти.“
Това достатъчно възпитано ли беше?
