Забелязала съм, че много хора се страхуват да не се изложат и може би това е един здрав страх. Аз лично се страхувам от респектиращ брой неща, но излагацията не е сред тях.
Страх ме е от клоуни, от пещери, от асансьори, от диагнози, от самота, смърт, шизофрения, височини, агресивни кучета, подозрителни мъже с шлифери, паника, ентеровирус и още куп неща. За разлика от почти всички други тревожности обаче, социалната тревожност сякаш никога не ме е стискала за гърлото.
Напротив, излагането винаги ми е било особено приятно. Може би не в самия момент на случването му, но след това – със сигурност.
Още в гимназиалните класове с една приятелка имахме странния навик да се обличаме като идиоти и да ходим така на училище, че и по други училища. И като като казвам „като идиоти“ имам предвид старомодни палта, извадени от гардероба на баба ми и нагризани от молци, и по няколко шапки на главите, омотани със забрадка плюс нарисувани дебели черни вежди и гигантски изкуствени бенки. Естествено, става дума за тийнейджърски опит за бунт и нелепо търсене на внимание, но още тогава ми доставяше удоволствие да ми се подиграват.
Излагала съм се пред мъже с особена страст. Тичала съм след момче, което харесвам по улицата, докато той крачи напред и се прави, че не ме вижда, и съм му крещяла „Не разбирам защо сега не отидем у вас да правим секс“. Молела съм се на друго момче да ме прибере у тях само за да правим секс с обещанието, че веднага след това ще си поръчам такси. Не е било от свирепа любов към момчетата или към секса: просто да се самоунижавам е в кръвта ми.
Баба ми, например, никога не е признавала на мъж, че го харесва, за да „не си вирне носа“. На 83 години се разсърди на гаджето си, защото реши, че нещо я е обидил и до ден-днешен не му говори.
Тя има достойнство. Аз нямам такъв проблем. Още в английската предучилищна занималня излязох от час заедно с Тошко, когото харесвах, след като го изгониха поради особена палавост. Не ме притесняваше, че ще си помисли, че го харесвам. В крайна сметка, наистина го харесвах.
На сватбата ми се пребих като куче. В момента, в който ритнах менчето, се подхлъзнах на проклетия сатенен парцал и полетях назад, разкривайки гащите си на кученца пред 120 гости, напудрени в официални рокли и костюми. Праснах си главата на пода и само гаргантюанският кок ме спаси от комоцио. Хората се смяха, а след като преодолях шока, и аз се смях заедно с тях.
Няколко години по-късно отново се претрепах публично и извиках тревога и смях в очите на непознати хора, вперили взор в разкошния гръцки остров Амулиани. Бях на ферибота, отиващ към въпросния остров, и си бях забравила чантата с парите в колата. Слязох до долу, където са паркирани автомобилите, и устремена към моя, не видях сигнално жълтите издатини по пода, спънах се в една такава и се проснах на пода на ферибота с разперени крайници като внезапно починала морска звезда. Отгоре се чуха възгласи на различни езици, притеснени, но и развеселени от шоуто. Три дни по-късно ходех със сини колене и с топло умиление се подсмихвах на случката.
Съвсем наскоро бях поканена да проведа, заедно с творческата ми партньорка, литературно четене на площад Славейков. Публиката очакваше да чуе красива съвременна поезия, в която ловко се преплитат метафори на любовта, наситени с думи като „звезда“, „сълза“, „мечта“ пр. Вместо това, разказах как преди време задръстих една тоалетна в Рио де Жанейро и се наложи мъжът ми да я отпушва с помощта на откършена пръчка от сгъваем простор, борейки се с епична лайняна геобуря. Мисля, че на никого не му беше смешно, освен на мен. Изложих се. Хареса ми.
Ще кажете, че всичко това е някаква извратения и че здравата психика би следвало да бяга от излагането, срама и подигравките като дявол от тамян. Мисля, обаче, че няма да сте прави.
Чували ли сте за т.нар. exposure therapy? Това е техника от когнитивно-поведенческата психотерапия, която е фокусирана върху терапията на тревожните разстройства и най-общо цели излагането на човека на обекта на тревогата му, за да може той да осъзнае, че в крайна сметка, нищо фатално не произтича от срещата му с най-големия му страх.
Това включва умишлено предизвикване на паник атаки при хора с паническо разстройство, завиране по тесни пещери при хора с клаустрофобия, излагане на стимула, който налага компулсиите при хора с обсесивно-компулсивно разстройство (това, което ги ужасява) пр.
Подозирам, че паниките, обсесиите и екзистенциалната тревожност може би са рожби на някоя архаична социална тревожност, която ме е налегнала още във времето, в което съм била на прага на живота, и сама съм практикувала „exposure therapy“ през годините.
Наречете това заключение дивашка психоанализа, но смятам, че кастрирането на страха от излагане и подигравки е здрав механизъм за справяне с прииждащата тревога. И че практикуването на нелепи социални изяви е опит за изграждане на здраво самочувствие.
Пък вие се дръжте прилично и мислете какво ще кажат хората.
