Преди два дни попаднах на интересна дискусия в група на феминистка тематика. Ставаше дума за това дали диалогът за домашно насилие, не е фокусиран изцяло върху насилието, упражнявано от мъж върху жена. И защо не си говорим за насилието от жени към техните партньори. Посегнах да напиша, че според мен насилието не следва да се разглежда като полово обусловено. После спрях и се замислих. Така ли беше наистина? Нима няма разлика – в честотата на случаите, в особеностите на извършваното насилие, в уведомяването на компетентни органи, в обществената реакция.
Днес отново си мисля по същата тема, докато чета новина за брутално насилие, упражнено от мъж върху жена.
Мъж на 26 години в Стара Загоре обезобразява с над 400 прорезни рани с макетно ножче бившата си приятелка, на 18, и обръсва косата ѝ с машинка. След като е позвънил на входната ѝ врата и тя му е отворила. Според архаичното ни законодателство случилото се определя като лека телесна повреда, а извършителят е пуснат на свобода. Аргументацията за постъпката му – ревност.
Вижте още: Садизъм: 18-годишно момиче от Стара Загора беше пребито жестоко и обезобразено
Била съм съвсем малко по-голяма от пострадалото момиче. Когато се появяваше „да ме изненада“ след работа или на излизания с приятели, това се четеше като романтично и малко досадно. Когато ме е бутал, блъскал, дърпал, събарял, или заливал с легени вода, това беше израз на „много силна любов и емоция“. Когато звънеше на вратата ми посред нощ, отказвайки да приеме, че аз не искам да бъда с него, това беше просто досада за съседите. Отварях. За да не създам проблеми в блока. Според нашето общество нарушаването на нощната тишина все още е истинският проблем. Другото – то са си лични отношения между двама души, в тях няма място нито държавата, нито обществото, нито съседите, които чуват какво се случва и им пречи, че им разваляш спокойствието.
Много години назад, някъде по същото време, аз също съм била ревнив партньор. От тези, които ще се обидят и нацупят, когато излезеш без тях. От тези, които ще питат „коя е тази“, „с кого си пишеш“, „тази по-хубава ли е от мен“, „какво се чува около тебе“, „ти харесваш ли ме достатъчно, ама сигурен ли си, сигурен ли си???“. От тези, които съзнателно ще излязат с някого, към когото нямат нито интерес, нито намерения, за да те накарат да ревнуваш. От тези, които няма да ти посегнат физически, но системно ще ти развалят всеки ден от съвместното ви съществуване. Разбира се, слушах шегичките за жените, които просто сме си такива, приемах ги, живеех си с тях. Така и не приех обаче себе си в такава примитивна форма.
От една страна, това е погрешното убеждение, че можеш да притежаваш някого, да си е твой, да го приемаш като собственост, която, кой знае защо, не реагира според повелята на собственика си. От друга – гигантски вътрешни комплекси. Как да повярваш, че някой те харесва истински, когато успоредно вярваш, че в теб всъщност няма нищо за харесване. Как да се довериш, ако собственото ти поведение, е поведение на човек, който не заслужава доверие. Как да мислиш, че стойността ти е налична и валидна, ако изпитваш непрекъсната необходимост някой отстрани да валидира стойността ти.
А може би има и още нещо – неумението да разбереш, че не можеш да контролираш никого. Не можеш да принудиш никого да те харесва и обича, дори ако го принудиш как да действа или не. Фактът, че партньорът ни не е даденост, а човек, когото всеки ден избираме на нова сметка, а той всеки ден избира нас, е предизвикателство за приемане. Изборът ни е нещо чудесно. По-сложно е с избора на другите.
Вижте още: Убийство, мотивирано „от ревност“? Хайде стига!
Нормално и човешко е да те интересува дали си обичан и желан от човека до себе си, дали случващото се между вас е ексклузивно, дали в живота му има други хора. Ненормално е да опитваш да го държиш в подчинение на страховете си, независимо под каква форма се случва в това. Можеш да споделиш как се чувстваш от нечие поведение. Можеш да решиш дали го приемаш или не. Толкова. Ревността е наш проблем. Не е нормално да я превръщаме в проблем на човека до теб.
Може би проявленията ѝ са тези, които имат патология по полове. Различна е статистиката за конкретни действия, които се извършват. Различна е по форма и обем вредата, която се нанася. Различна е и обществената опасност, както я разглежда наказателното право.
Кошмарът да се прибираш някъде, където се страхуваш за физическата си цялост, и някъде, където никога нямаш психически комфорт, са несъпоставими, и невинаги, макар и често, вървят ръка за ръка. Не можем да сложим на кантар 400 прорезни рани и 400 ежедневни повтаряния „тази наистина ли ти е братовчедка, къде си, харесваш я, защо ти е писала, защо си ѝ харесал снимка, защо се забави 15 минути след работа, защо погледна продавачката на касата, какво сънува, лъжеш, лъжеш, лъжеш, лъжеш, признай си, че лъжеш“. Едното просто е по-страшно от другото. И по-необратимо. И е лесно доказуем статистически факт, че мъжете го извършват значително по-често.
Но и не можем да оправдаем едното с другото. Да кажем „е, да, но пък мъжете удрят“, или „е, да, но пък жените могат да те съсипят със заплахи и мрънкане“. Още повече при факта, че извършването на двете неща често върви в комбинация от един и същи партньор или между двама в рамките на една и съща връзка. Че има и други форми на психическо насилие, като гаслайтинг, наказване чрез отказ от интимност и емоционална отчужденост, седмици и месеци мълчание, непрекъснато следене…
Пол има възпитанието, което ни дават, за да достигнем до такава повратна точка, в която търпим или извършваме нещо подобно. Може би си струва да говорим причините за насилието в съвкупност. За стереотипите за мъже и за жени, за стереотипите за връзки и отношения, в които ни възпитават и за погрешно вкоренените у нас вследствие на това схващания, които ни пречат да разпознаваме и предотвратяваме проявите на насилие дори и у себе си.
Вижте още:
