Извън приближаването на най-любимите ми празници толкова, че мога почти да ги докосна, този път има още една причина да се радвам на началото на декември, тематично пристигнало рамо до рамо с първия сняг. Декември е сигурен знак, че 2020 г. има край, нищо че докато не го видя, няма да повярвам напълно в него.
Още съвсем малко, и ще изпратим година на масова истерия. Завинаги.
През 2020 г. всички изгубихме много, всеки по нещо. Обичани хора. Здраве. Бизнес. Доходи. Пътешествия. Сигурност. Възможност да бягаш от сигурността по свой избор. Отворени граници. Изкуство. Срещи. Прегръдки. Близост. Приятелства с различни възгледи за света. Връзки от разстояние. Шансове да се запознаваме, смеем и влюбваме.
Смея да твърдя, че в дадени моменти някои от нас изгубихме и частица от здравия си разум и от оптимизма си. Някои от нас никога не признахме загубите и страховете на другите във връзка с вируса и всички негови последици, което показа, че ние самите сме изгубили от човещината си.
Не съм преживявала по-дълга година. Нито пък друга година, в която да ми се случва често да забравям кой е денят, месецът или сезонът.
Не че с отмятането на календара (вие окачвате ли все още календари на стените си, или смартфонът ги замести?) животът рязко ще се промени, или пък ще се върне към последната си щастлива подредба. Щеше да е хубаво да можем да го настройваме на последната работеща конфигурация, както правим с Windows, когато дава грешки и се нуждае от рестарт. Маските и тревогите няма да избягат. Нито дигитализацията. Нито изолацията. Нито финансовите грижи. Нито болестите. Нито самотата. Нито смъртта.
Обаче декември съществува, за да напомня, че всичко има край, има разум, има цикличност, има приемственост, и тя е по-голяма от ежедневните грижи, по-голяма от човека, по-голяма от теб. И това ще мине, се казва в една древна суфистка приказка.
Ритуалите ги има, за пренасят през времето тази приемственост, към нас и след нас. За да знаем две неща: първо, че всичко винаги се променя, и в повечето случаи това е хубаво. И второ, че едновременно с това, всичко винаги остава същото – и това също е хубаво. Всяко символно действие, което е вършила и баба ти, и нейната баба преди това, и някой ден ще вършат твоите собствени внуци, е такъв ритуал. Ритуалите са невидимата ос, около която се завърта вътрешната вселена на хората. А декември е месецът на ритуалите. Ритуали, които ни побутват по рамото, за да се стегнем, да сме щастливи и да създаваме щастие, да приемем живота с усмивка, ама не защото така казват празните мотивационни лектори. Нищо, че имаме да затваряме Q4, и финансовата година, и бюджетната година, нищо, че преди празниците имаме да свършим милиард задачи, нищо че в личния портфейл вероятно пак има някоя дупка. И нищо, че този декември е различен от другите.
Този декември улиците са по-празни от друг път, а хората са по-малко усмихнати.
Гледат се с подозрение, и се разминават от разстояние. Освен ако не сметнат за наложително да ти се изкашлят зад рамото в супермаркета, напук на цялото предпазно проповядване и на всичките хигиенни мерки.
Да, може би този декември няма да планираме ски, а ще препрочитаме книги.
Осми декември няма да е в Банско, и това е повече тъжно за Банско, отколкото за студентите, които сега надали мислят така. Надявам се, че скоро ще имат възможността да слушат лекциите си и да допускат грешките си на живо, защото така се учи най-ефективно.
Може би няма да се видим с всички приятели, с които ни се иска, но пък ще имаме повече време за другите, най-близките – онези, които са причината Коледа да е празник за правене на подаръци, а не за получаване на такива; които са причината в крайна сметка да се пазим и да искаме да има утре.
Тези подаръци няма да ги вземем от затворените молове, но някои малки магазинчета работят. Там можем да намерим по-уникалните, по-дребните, и по-ценните неща. Там и покупката ни ще значи повече за бизнеса на търговеца.
Ще си спестим фирмените коледни партита. За интровертите като мен това всъщност може би ще е приятна новина, една дежурна усмивка по-малко.
Дядо Коледа няма да дойде в училище, нито на служебното коледно парти за децата в офиса на мама и татко. Нищо, истинският Дядо Коледа е само един и той идва у дома, под елхата.
Може би с роднините в други градове или домове за възрастни хора този път няма да се видим лице в лице. Нищо, че на 90 години причините да искаш още да си здрав и още да живееш понякога се изчерпват с това виждане. И все пак, ако държиш на някого истински, има твърде много ръчно написани писма, твърде много домашни курабийки, твърде много песни, дори и по телефона, твърде много думи и твърде малки жестове, с които да му го покажеш, въпреки стените, въпреки разстоянията. Стига да го мислиш с онази част от своето съзнание, която не можеш да поставиш под карантина.
Може би ще си спестим един тон рекламни материали, изпращани на колеги и партньори. Може би никога не са ни трябвали.
Може би този декември ще е по-тих от обичайното, но нищо: любовта не се нуждае от трибуна и фойерверки.
Може би този декември ще е различен, но някои неща ще останат същите, понеже трябва да е така.
Декември трябва да мирише на кори от мандарини върху парното.
Трябва да сготвиш пълнен шаран за Никулден. Нищо, че не обичаш шаран и никога не си обичал.
Трябва да се задават вечните досадни въпроси: „Какво ще правиш на осми декември?“ и „Къде си на Нова година?“. Трябва да се задават по няколко пъти, нищо, че са омръзнали на всички. Нищо, че тази година отговорите сигурно ще са скучни.
Трябва да похарчиш за подаръци повече, отколкото си предвидил, и да ядеш леща и спагети през половината месец.
Трябва да си открил в антикварна книжарница любимата книга от детството на някого, някоя плоча, която търси от години, някой буркан сладко, който му ухае на вкъщи.
За да има хубави подаръци, трябва да си слушал. Да си слушал какво ти говорят хората до теб, а не само правилата и новините.
Трябва да опаковаш подаръците на ръка с коледна хартия, нищо, че няма да се получи твърде красиво.
Трябва да надпишеш картички с лични пожелания.
Трябва да подариш поне едни чорапи, за идеята.
Трябва да поспориш естествена или изкуствена да бъде елхата. Ако и ти като мен гласуваш за естествена, трябва да победиш. И трябва да е в саксия.
Трябва да разкажеш на някое дете коледна приказка.
Трябва да направиш Хари Потър маратон.
По телевизията трябва да дават „Сам вкъщи“ за 101-ви път. Ти трябва да го пуснеш, и да му хвърляш по едно око, и да мърмориш колко пъти ще го дават този филм, ама гледайки.
Трябва да се вайкаш малко колко много готвене и шетане има покрай тия празници. После трябва да сготвиш.
Трябва за пореден път да констатираш, че има нещо в сармите за Бъдни вечер, хем са същите като тия в обедното меню до офиса ти, хем са съвсем други, само веднъж в годината.
Трябва да измислиш късмети за питката.
Трябва да отбягваш най-малко любимите си роднини до последно, обаче после трябва да се видиш и с тях, понеже колкото и да лъжеш себе си, всъщност и на тях си им купил поне едни чорапи. Трябва да пиете чай, и коняк, и чай с коняк, да белите портокали, и да разгледате някакви стари албуми със снимки с оредяващи лица.
Трите духа на Дикенс – на миналите, на настоящата и на идните Коледи трябва да се отбият при теб в някоя безсънна декемврийска вечер. Трябва да се огледаш в лицата им, иначе няма как да продължиш на чисто, няма как да решиш Скрудж или Боб Крачит ще бъдеш във всеки следващ ден.
Трябва да си измислиш безброй новогодишни обещания, с ясното съзнание, че вероятно ще сбъднеш не повече от две от тях. Тези две ще са важните.
Аз трябва цял месец да слушам коледния албум на Jon Anderson – Three Ships. Нищо че вече не е на касета, а в Spotify. Променят се само детайлите. Същината остава, ако искаме да остане.
Освен отговорност и сигурност, животът също трябва да носи смисъл и магия. За да има утре, и за да го очакваме с трепет.
Някои неща трябва да се повтарят докато не свърши светът, който познаваме. Винаги. Всяка година по същото време. Понеже светът, който познаваме, ще свърши, единствено ако ги няма.
Още от Лора Младенова:
Традиционна сватба? Не, благодаря!
Припознаване на дете: какво може да се обърка?
Какво трябва да знаем, ако искаме да осиновим дете
Сурогатното майчинство у нас: не е забранено, но не е и възможно
„Проблемът“ с кърменето е в противоречивата информация
Системата ни убива. Прекрасно, но що е системата?
„На кого си кръстена, момиченце?“
