Ето ни пак трите задружни приятелки на по 40+, персонажите от „Сексът и малкият град“ – Кристина, Марето и аз. Помните ли ни? Имам предвид от предишния път, когато разговорите ни в ексклузивната ни Viber група се въртяха предимно около една вагинална инфекция, кой е умрял от COVID-19, войната в Украйна и едно напиване в петък вечер, което не се отрази добре на три трети от нас.
Направо като една съща Ким Катрал. Дъртият грък, съпругът ѝ, с когото живееше в Англия, взел, че умрял на 93 (по-добре късно, отколкото никога), и Би реши, че трябва да отпразнуваме свободата ѝ, както и кирливото наследство от един полуумрял бизнес с консервирани гръцки домати и едно златно чене, като си направим пътешествие четирите заедно.
Без деца, без мъже, без предварителни планове, изобщо волни патици. Птици, искаш да кажеш? Да де, все тая. Ще хванем пътя, пък ще видим къде ще ни отведе. Като Джак Керуак. Или както тръгвахме с по едни джапанки и една войнишка палатка на къмпинг през 80-те. А не, не може без план, въкликна Кристина. Било нелепо, несериозно и не ни отивало на положението. Какво положение имаш ти, ма? Нито си бременна, нито работиш за Външно министерство!
Чакайте, чакайте, аз също искам да знам къде ще ходим, какво ще правим и за колко време, за да си преценя какви дрехи и колко козметика да нося, казах аз.
На мен пък ми е все тая, каза Марето, стига да се махна за малко от къщи и от тия тъпаци в работата, че майката ми разкатаха напоследък.
Като ще сме волни патици, поне да сме волни в епицентъра на секса и града. Ще си поделим парите за един чифт Маноло Бланик и всяка ще го носи по един ден. Ще идем да се поклоним пред къщата на Кари на „Пери Стрийт“ и ще пием „Космополитън“ на корем – както си му е редът. Пък може и някой секс да ни се закачи, кой знае.
Тц, няма да стане, ще трябват визи.
Аз имам, вдигнах ръка, десетгодишната ми още не е изтекла!
Ми ходи си сама тогава, тъкмо няма да трябва да делиш Бланика с нас – чудно ще се връзва с ортопедичната ти наколенка.
Тогава вдовицата да каже – и без това предложението е нейно.
Созопол?
Е хубава работа – нали Джак Керуак, какъв Созопол!
Добре, намеси се Марето, с леко раздразнение, както ми се строи. Хайде тогава да се срещнем по средата на двете предложения – в Париж. Отдавна ми се ходи, а тоя моя обича да посещава само градове, откъдето са любимите му футболни отбори – Ливърпул, Барса, Септември Симитли, такива… Пари Сен Жермен не са му изобщо на географската карта.
Спогледахме се въпросително. Всички бяхме „за“. Даже Кристина, която е „против“, дори когато е „за“.
И просто ей така, един хубав ден в началото на лятото, през който не спря да вали, а Марето (пак) имаше цистит, тръгнахме за Париж, Франция.
Ревящи бебета, неподмили се пътници и място, само колкото да си раздвижиш някой вътрешен орган, но не и крайник – еми така е като пътуваш с калпави, нискобюджетни авиолинии, а не с частния самолет на наскоро овдовялата ти приятелка. От която, между другото, очаквахме да влезе в списъка на стоте най-богати жени на Forbes, след като нейният Безос се пресели в отвъдното, и да почне да ни глези със скъпи подаръци, понеже, нали, ние сме ѝ най-близките.
Богата, ама трънки.
Лъгала ни е през цялото време, че поддържа лайфстайл като този на „Пилинцата от Монако“, докато грозната истина всъщност е, че през цялото това време САМА си е боядисвала косата и си е лакирала ноктите! И че освен фелацио на съсухрен чеп, е трябвало да прави мусака и то гръцка (!) на всяко първо и 15-о число от месеца. Но нищо, ние ѝ прощаваме, понеже така правят истинските приятелки. А не като нея…
Вижте още: Романтичните комедии са житейски трагедии
Би, Марето и Кристина са се уредили да седят една до друга по средата на салона. Моето място обаче е отзад, до тоалетната, понеже било станало някакво дублиране. Когато едно дете се посира, докато чака да му дойде редът, получавам просветление, че това пътуване няма да е като никое друго досега в живота ми.
Киселата служителка, заклещена в кабинката на паспортен контрол, не разпознава Марето на личната ѝ карта и дава знак на двама униформени да я отведат „настрана“, докато се изясни самоличността ѝ. Марето се противи, казва, че на снимката е след второто раждане, с двайсет кила отгоре и с лек хормонален мустак и затова прилича на певеца Сам Смит, иначе си е тя. Ние останалите сме стъписани. Айдеее, викаме си, изгубихме една още на летището.
Кристина, която за всеки случай винаги е в бойна готовност да защитава бедните и неоправданите, предлага да се обадим в посолството ВЕДНАГА и да направим седящ протест, докато не освободят приятелката ни. Добре, съгласява се Би, а може ли да протестираме пред KFC, понеже много съм гладна. Кристина ѝ хвърля един осъдителен „не те е срам“ поглед, при което Би изважда от чантата си започнато пакетче солети „Зайо Байо“ и мълчаливо започва да хрупа.
Без да се налага да будим дипломатите в посолството, казусът „Подозрителна българска библиотекарка с шарени чорапи и Конвърски“ е разрешен в наша полза . Понеже вече минава два, единодушно решаваме (въпреки особеното мнение на Кристина) да не се лашкаме с влака до центъра, а да си вземем такси до наетата Airbnb квартира в Шести район. След като плащаме на шофьора, Кристина промърморва, че за тия пари е могла да си купи годен за трансплантиране бъбрек.
Салю, Пари, жу тем!, провиква се Би в звездната нощ и прави сценичен жест, заимстван от Селин Дион. „Тa gueule, salope!“*, някой моментално я приветства откъм втория етаж на сградата.
В квартирата има две легла, едното е тип кингсайз, другото – персона и половина. Така сме се разпределили по двойки, че аз съм „половината“ във втората конфигурация. А „персоната“ до мен е Би, чието хъркане наподобява предсмъртните хрипове на фатално ранен сръндак.
Марето по навик се е събудила още в 6, но понеже няма деца за оправяне, които да води по градини и училища, решава, че ще впрегне майчинската си енергия в това да ни направи кафе. Кафе машината обаче се оказва страховит противник, нещо като супергерой на Марвел, понеже „много се различава от нашата кафеварка-кубинка вкъщи“. Нищо де, успокоявам я аз, ще пием кроасани в някое типично кафененце тука в махалата. Останалите се правят, че не забелязват фройдистката ми езикова грешка, понеже си ме знаят, че към 11-11 и нещо си сипвам първото вино.
Квартирата е на три минути пеша до метростанцията „Одеон“, а оттам градът ни е като на длан. Имаме си всичко необходимо: хартиени карти, GPS, грозни туристически сандали (знам, голямо падение от планирания ню-йоркски чепик!), както и бутилка розе pour moi, което купих от бакалницата на ъгъла. Всички тръпнем от нетърпение да се гмурнем в това вълнуващо, единстявено по рода си приключение, за което някои хора по света могат само да си мечтаят.
Обаче тъкмо излизаме на повърхността на метростанцията при Сорбоната и…
Ох, боже, трябва да накараме по някакъв начин Би да престане да се изцепва така, защото рискуваме да ни объркат с някакви селяндурки от Източна Европа, на каквито изобщо не приличаме, държа да отбележа. Най-вече аз.
Две на две сме в гласуването дали да разглеждаме галерии и черкви или да се разходим по улица „Риволи“, разбирай, да видим какво се продава в скъпите бутици и, нали, евентуално да си купим по някое шалче – на цената на една половинмесечна заплата на Марето в библиотеката. Обаче дизайнерско шалче! Правим второ гласуване, което се проваля, понеже Марето разпознава апартамента на Емили от „Емили в Париж“ на площад L’Estrapade и тръгва да се снима пред него. Опитваме се да ѝ обясним, че тя не живее там, но тя не ще и да знае.
Много разочарована от лошия вкус за Netflix сериали на приятелката си, аз се откъсвам от групата и отивам да си изпия розето на една пейка в музея на Мари Кюри. С нея, между другото, имаме много общо. Виждате ли, тя е имала навика да носи епруветка с радий в джоба си, а аз – епруветка с вино… само че с по-голяма вместимост.
Така хубаво съм се отнесла в размисли върху физиката и химията, че дори не подозирам, че само след минути един кратък телефонен разговор ще сложи край на приятното ми усамотение и ще ме запокити в поредната драма – при това създадена от човека, от когото най-малко съм го очаквала.
(Следва продължение)
*“Млъкни, кучко!“
Вижте още:
