Е, случи ми се и това. Да мина през протест с хоро и национални носии насред столичен булевард, да дам обяснение на кордон от полицаи къде отивам, и да се легитимирам на вход с метална ограда. Дали отивах във военно поделение? В щабквартира? В разузнаването? Да вдигам революция? Не, навръх Международния ден на жената се бях запътила с няколко приятелки на откриване на изложба. Изложбата „Другите българки“, в която традиционни фолклорни мотиви от платната на Владимир Димитров – Майстора срещат своя съвременен прочит с лицата на няколко транссексуални жени, и по този начин събират под един покрив най-трудните за обединяване в общ диалог течения у нас.
Изложба, която през последния месец парадоксално събуди и страх, и гняв, и срам, и негодувание, преди да е била видяна. Като един друг образ от букета на нашата национална идентичност, който не е народен танц, нито е окичен с рози, нито е рисуван от Владимир Димитров – Майстора, а именно Нероденият Петко. Кой се страхува от Неродения Петко? Ами, който се страхува и от „Другите българки“. Това е древният страх от тъмното, страхът пред непознатото, страхът от ръба на земята, там, някъде, в точката отвъд хоризонта ти, страхът от всичко онова, което те предизвиква, което ти е неприсъщо, вади те от комфорта, буди те от сън. Страхът от Вирджиния Улф. Страх, който ражда нуждата около една изложба да има полиция и метални огради. Преувеличено? Надали. Домакините на изложбата, The Steps, не за пръв път будят остра и агресивна реакция с откритостта си към трудни за смилане от обществения вкус мероприятия. The Steps не се страхуват от Вирджиния Улф.
Във встъпителните си думи художникът Михаил Вучков говори много за страха и за мястото на изкуството като антидот срещу него. За изкуството като мост между хората и за ролята на тези мостове, когато става дума за демокрация. Да заявиш себе си и мнението си, колкото и спорно да е то, да заявиш себе си, дори като путинист, дори като хомофоб, и да не се страхуваш, че утре няма да те има, е белег за това, че живееш в демокрация, напомня той. Напомня още и да не забравяме да си говорим, да си говорим включително и с тези хора, с които сме несъгласни.
Михаил Вучков
Филмът и изложбата му „Другите българки“ плашат незапознатите, защото отбранително се приемат като императивна заявка – какво да толерираме, какво да харесваме, какви да бъдем – докато всъщност представляват протегната ръка за диалог. Към хората, които не са убедени каква точно е разликата между транс мъж и транс жена, но и не искат да я чуят, убедени, че от тях, лично от тях, се очаква да минат под дъгата. Няколкото транс хора, които участват в документалния филм, застават пред камерата със своите лица и истории, с позициите си, с думите си, без излишен сантимент, патетика и драма. Разказват за семейство, разказват за любов. Разказват за живота в малкия град. Разказват за предизвикателството да бъдеш себе си – наратив, с който всички можем да се свържем, независимо от коя страна на политическия компас се намираме, какво крием в бельото си и с кого делим леглата си. Една от дамите разказва и защо според нея Прайдът не е добра идея у нас, тъй като обществото ни се променя бавно, нуждае се да бъде оставено на естественото си течение, вместо да му се натрапва какво да приема – наратив, с който гневните хора отвън биха могли да се свържат по-лесно, отколкото аз например, стига да биха благоволили да влязат.
Човешкото общество се гради върху спойка от споделени наративи и истории, защото те свързват есенцията на личността с тази на другите личности, тази, която се намира под кожата, в която живеем, тази, над която още не тежи окончанието на някакъв произволен „-изъм“.
Когато персонализираш омразата си, когато сложиш на страха си човешко лице и име, става по-трудно и да се страхуваш, и да мразиш.
Лесно е да мразиш „някакъв транс човек, който ми натрапва себе си“. Трудно е да мразиш Мелиса. Трудно е да мразиш Жулиета.
Картините, отнели на автора си общо 12 години, са създадени чрез специална триизмерна технология и сложни полимери, и могат да бъдат оценени пълнокръвно чрез фронтален поглед в дълбочина, когато преливащите им тоналности контрастират на тъмнината в помещението с ограничен достъп и оставят отпечатъка си върху съзнанието на зрителя в унисон с подбраната за фон музика. Изложбата е завършено в целостта си преживяване, за което един бърз поглед във Facebook или прочит на чийто и да било коментар със сигурност не е достатъчен. Ако не за да ги харесаш, то поне за да оцениш, че изкуството на Вучков под никаква форма не цели подигравка с творчеството на Майстора, а напротив – показва дълбок респект към него. В противен случай тези 12 години биха били най-рекордно дългата шега в цялата човешка история.
„Другите българки“
Критиците на идеята му изразяват бурно несъгласие с интегрирането на сюжети от традиционната българска култура, като народната носия, българската роза, символиката, която самият Владимир Димитров – Майстора носи на българина. Ако обаче приемем довода, че традициите не следва да бъдат присвоявани, тогава трябва да си зададем и друг въпрос – приемливо ли е в такъв случай хорото да се изземва и инструментализира като оръжие на дясната националистическа пропаганда и не е ли това същото, като, да речем, да удряш някого с цвете? Защото хорото е и мое. Хорото е и ваше. Хорото принадлежи и на Мелиса и Жулиета. Хорото не е танц за един. И не е танц за двама. Хорото е танц, от който никой не е изключен. „Пъстро“ е епитетът, който най-често ще срещнем за него в народното ни творчество.
Идентичността служи за споделяне. Иначе залинява и умира. Едно е сигурно – между хорото и българската роза не следва да стоят полиция и метални огради. Това е пукнатина в общностното и в нея лесно се пада.
Иначе не е задължително да харесваш изложба. Не е задължително да харесваш и хората. Да не ги мразиш, е достатъчно.
Вижте още:
