„Само защото се виждаш с някого или редовно се целувате, не означава, че тялото му/ѝ е на твое разположение.“ Нещо, което прочетох на стената в тоалетна на посетено наскоро местенце. Беше част от по-дълъг текст на тема съгласието в секса. Допадна ми доста и си го снимах. Включваше още идеи в този дискурс като например това, че мълчанието не е знак на съгласие; съгласието може да се оттегли по всяко време и за всяко конкретно действие; не може да се даде под натиск или заплаха, по време на сън, под влияние на прекаляване с алкохол и субстанции; че е редно да искаш съгласие, преди да започваш да правиш на/с човек нещо ново; та дори и простичкото „не означава не“.
Споделих текста с приятелка, защото бях убедена, че тя също ще го оцени.
Нейната дословна реакция беше „не ми се е случвало такова отношение, нито съм чувала да се е случвало на познати, а ми се искаше да беше… обаче ми звучи като фентъзи в нашата култура, като нещо извадено от Хари Потър“. На мен пък ми се е случвало точно такова отношение, макар и рядко, и съм се чувствала по-скоро възхитена и благодарна, впечатлявало ме е, че нещо, което би следвало да е най-естественото и нормалното, изобщо се случва. В главата ми е звучало по-скоро като „You’re a wizard, Harry!“. Наскоро, в контекста на разговор от друго естество, споделих на познат и че съществува една стройна корелация между това, че колкото повече човек си дава труда да се поинтересува дали искаш нещо и дали това ти харесва, толкова повече са нещата, които искаш и ти харесват с конкретния човек.
Личните ми сблъсъци с неразбирането на базовата идея за съгласие варират в различни крайности и всеки един от тях е показателен.
От това приятел да бръкне в бельото ми без предупреждение, подведен от факта, че се намира в дома ми и това само по себе си е покана; през това с извити зад гърба ръце да се опитвам бавно и спокойно, без да проявявам излишна емоция, да обясня на мъжа, с когото съм излязла, че искам да ме пусне, да си извикам такси и да се прибирам, и че не, не се забавляваме, въпреки че той мисли, че това е част от „играта“; та до това човек, който ми предлага стажантска програма, да я направи да върви с репликата „мм, Лора, ти ще си първата жена, която искам да изнасиля“, която според него е комплимент към външността ми. Всяка една от тези ситуации ми е донесла комбинация между страх, конформизъм и отвращение в последвалите ми отношения с хора, а всяка една от жените, с които съм се заговаряла по-задълбочено по темата, ми е разказвала такива, сходни, или още по-неприятни истории, каквито, впрочем, бих могла да разкажа и аз.
Лесно би било при сблъскването с крупно количество такива наративи, да скочим към бързи и лесни обобщаващи изводи, като това, че „всички/повечето мъже са насилници“ или че „всички/повечето жени се имат за жертви“. Болшинството мъже или жени, за които в даден момент подобна дефиниция се е отнасяла, всъщност биха били искрено учудени и дори отвратени от самите себе си при мисълта или прозрението да са „такива“ – а и стигматизирането им по даден показател няма да им помогне да обработят и преодолеят травмите и грешките си, а по-скоро ще затвърди стереотипа за тях и ще ги накара да продължат да го разпространяват, да го предадат нататък…
За нас е генерално важно да бъдем добрите в собствената си история, независимо с колко самозаблуда ще е скрепено „доброто“ ни.
Ангажирайки се в поведения, които нараняват околните или самите нас, твърде често го правим не поради злоумишлени или саморазрушителни намерения, а с вкорененото дълбоко в нас убеждение, че всъщност „така се прави“, че това се иска от нас, че така сме приемливи. Диалогът за съгласието ни плаши, защото, водейки го, има опасност да разберем със задна дата, че поведението и преживяванията ни в дадена ситуация може да са имали различно значение от това, което ние сме им придали. Носи обаче и потенциала за повече осъзнатост и елиминиране на вредите върху нас и другите около нас занапред, и лично за мен това надделява.
Патриархално-сексисткият дискурс на традиционно получаваното хетеронормативно възпитание е причина да се вкарваме сами в абсурдни роли, които почти никога не са по наша мярка.
Налагат ни се опростени, абсолютизирани и сведени до едноизмерност архетипи за това какво е да си мъж и да си жена, да си „истински мъж“ или „истинска жена“… И едни от безбройните такива са, че мъжът е този, който трябва да си поиска, да е твърд, груб, настоятелен, безотказен – „купи му пушка, докато е малък, за да не му купуваш червило, като порасне“… А жената се дърпа, но не поради нежелание, а защото не е прилично да покаже, че желае, затова и показва по някакви заобиколни методи – като се облича предизвикателно, като остава насаме с него, като се смее на шегите му твърде фриволно, и така се опитва индиректно да покаже, че „си го проси“, понякога дори и само с това, че просто присъства в дадена ситуация и се държи добронамерено. Или пък не толкова добронамерено, с което предизвиква честта на мъжа и го провокира да я „накаже“ и така да защити гордостта си с гол в ръката… нож.
От „Мъжът и жената интимно“ насам не са видоизменили много и попкултурните представи за семейни отношения/връзка, където вече е намесена и концепцията за секса като един вид съпружеско задължение. От мъжа се очаква абсолютно винаги да иска, да е в кондиция и да му е най-големият в стаята – наративът за „истинско“ мъжество не му позволява да бъде изтощен, да не е в настроение, да не си го мери с останалите (буквално или преносно), да не е винаги готов, най-малко пък поради някакви свои емоционални съображения. Алфа мъжкарят също така „пази“ жените – от другите алфа мъжкари, а те на свой ред трябва да ги „пазят“ от него, но никой никого да не пази от себе си. Ако не дават вид да отговарят на такъв набор клишета, мъжете, особено тези с не „алфа“ излъчване, могат да бъдат уязвявани и унижавани до степени на непоправима бруталност, както от жени, така и от други мъже.
Жената, от друга страна, е по-дуална – от нея не се очаква активно да иска и търси секс, нито да му се наслаждава по безсрамно шумен начин, защото не е прилично. „Такива“ жени не са за семейство, но служат за удоволствие – веднъж манифестирала сексуалността си по проактивно предизвикателен начин, оттам нататък „такава“ жена няма моралното право да отказва, нея вече си я знаем „каква“ е, тия не на нас. „Благочестивата“ жена, на свой ред, не търси секса сама, но и не го отхвърля, приема го като една от многото си житейски тегоби в името на съвършеното изпълнение на своята житейска роля. И в двата случая жената не притежава същинско право на нежелание – мъжът няма правото да не е сексуално същество, а тя няма правото да бъде такова, но следва да бъде функция на мъжката сексуалност.
Мога лесно да си представя защо идеята за изрично и недвусмислено съгласие звучи като извадена от фентъзи роман…
…когато сме възпитавани с поговорки като „пияна жена – весел креват“ и „кокошката като бяга на петела, току се обърне да види дали не му бяга прекалено бързо“. И, разбира се, с вицовете за жената, която вечно я боли глава и се дърпа „да пуска“, мъжа, който е длъжен да е винаги готов и едва ли не да си проси, плаща или осигурява чрез селски тарикатлъци секс, и най-вече шегата над шегите, която дълго време беше реклама на предаването „Комиците“:
– Копеле, снощи спасих една жена от изнасилване.
– Е, как, бе, копеле?
– Еми, навих я.
Или пък тази, от безсмъртната колекция за шеф и секретарка:
Шеф си взима секретарка.
– Когато искам кафе, искам кафе. Когато искам да правим доклад, искам секс.
– Добре, шефе!
На другия ден.
– Искам кафе и доклад!
– В момента съм в месечна ревизия…
– Добре, тогава само кафе.
Занесла му кафето и се притеснила, че отказала.
– Ако искате доклада, ще го направим устно… Или със задна дата.
– Не, спокойно. Вече го написах на ръка!
Изобщо сексът в родната ни популярна култура е или разменна единица в стоково-паричния обмен или някакво крайно печално за всички участващи страни занимание от комплексарско-наказателно естество, свързано с токсични отношения на власт и подчинение, и обикновено ти се случва не толкова поради съвместната воля и желание на страните, ами „за да си знаеш“. Ако не вярвате, гледайте последните два излезли епизода от „Войната на буквите“ и наблюдавайте внимателно поведението на героите, които се очаква да отчитаме като положителни. Или почти всеки български филм, в който има дълга мъчителна сцена на грубо изнасилване, или поне на някаква очевидно неприятна за всички участващи злоупотреба с власт със сексуални цели.
Наред с патриархалния наратив, който далеч не е присъщ само у нас, ние се радваме на тоталитарната травма на фалшивото приличие, чието нарушаване се санкционира с другарски съд, както и на лицемерното ориенталско наследство на „какво ще кажат хората“, и постоянното надничане в двора на съседа за клюки, но ненамесването в двора на съседа, когато там се случва насилие. И като капак – фетиша към голата и безчовечна съветска бруталност, метастазирала в мутренското поведение от 90-те до ден днешен и целяща демонстрация на груба, непоколебима сила и доминантност, която и до ден днешен носи мокри сънища за дисциплина и контрол, за мъжество и сигурност у редица наши сънародници и сънароднички. Масово растем в домове, в които за секса се мълчи като за неоплакан мъртвец, режисираното порно, списанията със съвети „как да не си дърво в леглото“ и преувеличените чути-недочути истории на съучениците ни, са нашите първи учители, а от сексуалното образование се бяга като дявол от тамян поради опасността да не се превърнем в джендъри. Знаете ли, на обществено ниво, ние наистина „си го просим“.
Ще завърша този текст, който не ми беше лесно да напиша, защото ме кара да побутвам, макар и отдалече, някои от демоните в собствената си глава, с една кратка история, която излиза от границите на страната ни.
Преди няколко години вечрям със симпатичен испанец от приложението Couchsurfing, който иска да му покажа София. На финала на вечерята той делово ме пита „окей, сега като оправим сметката, в квартирата ми или у вас отиваме?“, а аз, първоначално мислейки, че се шегува, му отговарям в шеговит тон „и двете – ти в квартирата, а аз у нас“. На тръгване обаче той поема неотлъчно в моята посока и невъзмутимо продължава разговора ни. На въпроса ми къде отива, казва, че идва у нас, за да си завършим вечерта, и продължава да върви до мен, когато му обяснявам, че вечерта ни е завършила. Пресмятам наум възможностите си да надделея физически в ситуацията и се изкушавам за един експеримент. Млъквам, ускорявам темпото, стигам до дома си, качвам се по стълбите, отключвам и си влизам, без да казвам каквото и да било повече, докато „опашката ми“ все още върви след мен. Влизам, оставям го да седне на дивана, докато аз отивам да си облека термо пижамата и за всеки случай пиша в чата на приятелка какво се случва. Връщам се, вадя книгата си, сядам до него на дивана и започвам да си чета. Той се опитва да предприеме крачка, която отхвърлям, и така се повтаря няколко пъти. Той се фрустрира, пита ме за какво, по дяволите, съм го поканила у нас, аз му напомням, че такова нещо не се е случвало, а той сърдито ми обяснява, че след толкова хубаво прекаран ден „му дължа поне една свирка“. Отварям входната врата, усмихвам се и му соча стълбите. После всъщност се чувствам виновна известно време – че съм се поставила в риск, че съм подлъгала очакванията на момчето, че съм си просила нещо, обичайните сюжети. Близо три години по-късно, получавам в пощата си едно неочаквано съобщение, което всъщност много ме зарадва. „Бях страшен идиот, благодаря и извинявай“.
Когато се отнася до концепцията за съгласие, онази иначе прекрасна мисъл от Хари Потър не важи: „Разбира се, че се случва вътре в главата ти, Хари, но защо, да му се не види, това да означава, че не е истинско?“.
Вижте още: