Марина Стойчовска е завършила „Клинична и консултативна психология“ в Софийския университет и от над 10 години работи като индивидуален и групов психотерапевт. „В това виждам смисъл, това обичам да правя“, обяснява тя в телефонно интервю, дадено специално за mamamia.bg.
Потърсихме терапевта за помощ, за да можем да си обясним доколко физическата изолация по време на пандемията ще даде странични ефекти при работещите от вкъщи или останалите под доброволна карантина, и какви могат да бъдат те.
Попитахме я за нейните наблюдения за състоянието на клиентите й по време на коронавирус кризата, както и за общото състояние на тревожност, обзела обществата – при това не само в България. И разбира се, я помолихме да даде съвети на родителите, които си стоят вкъщи с децата през този тежък период.
Въпреки извънредното положение, обявено до 13 април, Стойчовска продължава да работи с клиенти и в момента. С част от тях се „виждат“ онлайн, което е „непредпочитан“ метод от нея, но пък е ясно, че се налага. Тя има и клиенти, с които работи в кабинета си при засилени мерки на хигиена.
Марина Стойчовска ни успокоява, че няма да „изкукаме“ повече, отколкото преди, тъй като обикновено кризите единствено отключват предишни състояния и ги задълбочават, но няма как да създадат проблем „от нищото“. Тоест – ако се чувствате в депресивно състояние, отпаднали сте или сте свръхактивни или необичайно тревожни – то вероятно това са проблеми, които имате отпреди коронавирус кризата.
Но нека оставим тълкуването на специалиста:
Марина Стойчовска / снимка: личен архив/Facebook
Вие практикувате и в момента. Вероятно това ви дава възможност да сравните проблемите на своите клиенти сега и отпреди коронавирус кризата. Забелязвате ли някакво обостряне на психологическите състояния във връзка със ситуацията?
Тук ще говоря за хората, с които работя, но искам да кажа, че не само сред клиентите ми, а и сред хората от обкръжението ми, се забелязва не толкова появата на нещо ново, колкото по-ясното изразяване на проблемите, с които хората са се сблъсквали и до този момент.
Ако досега, с помощта на някакви външни ресурси, хората са туширали своите проблеми, то в момента те нямат тази възможност. Например един тревожен човек, който се притеснява от най-малкия сигнал за нещо негативно, преди лесно можеше да тушира тези свои негативни мисли, като се зарови в работа например, или след работа като се прибере вкъщи и детайлно изчисти дома си и т.н. Докато сега хората не излизат и много техни интереси и хобита са ограничени. Те не могат да водят културен или социален живот и нямат външни средства, с които да парират тревогата и остават само техните вътрешни ресурси. И затова се обръщат към нас – защото техните ресурси са недостатъчни, за да се справят със страданието, което изпитват.
Общо взето, реакциите на хората са в две крайности – едната е засилване на тревогата и притеснението, а другата е общо неглижиране на ситуацията. На фона на това индивидуалните проблеми на хората отново си присъстват, няма как да изчезнат, но са преекспонирани.
Значи забелязвате влошаване на проблемите на хората, които вече ги имат?
Или отиване в другата крайност: абсолютно неглижиране на проблемите. Но няма как нещо, което го няма изначално, да се появи в една такава ситуация. Проблемът е бил заложен предварително в дадения човек. Той е бил предразположен предварително към депресия или тревога, или натрапчивост, или каквато трудност изпитва, и тя се е катализирала от тази неприятност. Но няма как външни събития да предизвикат нещо, което го няма.
Затова и хората реагират различно. Едни казват: „Да, това е ситуация, в която ще се справим“, а други казват: „О, това е голяма драма“. Трети стават много тъжни, четвърти си казват: „Това е супер, никой не ме кара да общувам с други хора“. Изобщо на едно и също събитие, хората реагират различно. Защото предварително имат база, на която да стъпят, за да изградят съответната реакция.
Все пак ситуацията генерално е трудна: ограничава се физическата активност, някакви човешки права, свободи. Това дори за съвсем здрав човек е изпитание…
Да, разбира се че е изпитание, защото това е една ситуация, в която се налага хората да се адаптират. А всяка една адаптация, дори и към по-добро – изисква някакъв наш ресурс. Дали усилията ще са в посока на търпение или на спазване на някакви мерки, които не са ни много приятни, ограничаване на някакви неща, които са ни носели удоволствие…
А тази адаптация колко дълго трае, особено предвид факта, че сега не знаем колко време ще продължи и пандемията, и мерките. Как може един човек да се адаптира, ако не знае към какво и колко дълго? Може би това е най-тежкото за психиката?
Няма как да направим обобщение. Има различни личностови типажи – има хора, които са живели в някаква степен затворено през живота си. Това са хора, които са по-интровертни, нямали са нужда от толкова социални контакти или да изразяват емоциите си в такава степен, или да присъстват на изразяването на емоциите на другите. Те имат нужда да бъдат по-скоро в своя вътрешен свят, хобита, фантазии. Дори в работата си, такива хора са индивидуалисти. За такъв тип хора адаптацията ще е доста по-кратка, отколкото за онези, които са екстровертни и за които общуването с други хора е огромна ценност. На тях вниманието на другите им осмисля живота и за тези хора, например, адаптацията ще е много по-дълга, мъчителна и трудна. Зависи от самия човек.
Защо на хората генерално им е толкова трудно да си останат вкъщи повече от няколко дни?
Това затваряне вкъщи ограничава външните ни ресурси, концентрира ни само върху нашите вътрешни сили и показва много по-уголемени проблемите, които ние имаме.
Например, ако ние имаме взаимоотношенчески проблеми с нашия партньор, или с децата, или със свекъра/свекървата, с които там живеем, но в този момент не сме общували толкова интензивно с тях, защото сме били цял ден на работа, прибирали сме се накрая вкъщи или сме се виждали само за 4 часа – това е едно време, в което сме можели да стиснем зъби, да мине вечерта и да дойде следващия ден. Но сега, когато сме постоянно вкъщи, в тези отношения – те много бързо ескалират. И така проблемът, който вече е наличен от преди това, сега се вижда много по-ясно и е много по-болезнен. Сега го няма ходенето за част от хората до работното място. Няма културни мероприятия. Всичко, което е отвън и което сме имали нужда да ни дава сили, енергия и смисъл в живота, го няма и така много бързо лъсват нашите собствени дефицити и затруднения.
Затова е трудно, защото оставаме насаме със себе си и с близките си, с които често нещата не вървят така гладко, както ни се иска.
Вярно ли е, че се очаква нарастване на домашното насилие през този период на изолация?
Не знам вие какво разбирате под домашно насилие и дали си представяте само физическо домашно насилие, но то може да бъде и вербално. И ако имаме двама души, които така или иначе имат проблеми помежду си, сега можем да си представим, че много по-често те ще си говорят на висок тон, ще се обиждат умишлено и ще се унижават, просто защото дотам им стигат силите и такъв е техният модел на общуване. Смятам, че по тази тема колегите от „Анимус“ могат да дадат по-адекватно мнение.
Спекулира се и с другата крайност – че на есен, едва ли не, можем да очакваме бейби бум. Възможно ли е?
В такива ситуации най-обичайно хората минават в крайности. Отново казвам – когато нямаме външен ресурс, оставаме на собствените си ресурси и всички знаем, че сексуалните взаимоотношения са един от ресурсите на една връзка.
Нека разговаряме за родителите с деца, които са принудително затворени вкъщи. За кого е най-тежка тази изолация: за майките, за бащите, за децата, за възрастните? Кой най-лесно ще се адаптира и за кого би било най-тежко?
Пак зависи от човека или от типа личност. Защото сега чуваме за възрастни хора, които не спазват новите правила, които са наложени, същевременно чуваме и за много стриктни хора. Виждаме и такива хора на средна-зряла възраст.
Може би най-лесно се адаптират децата, тъй като в този момент от живота си те имат повече ресурс да понесат нещата, каквито са. Няма как да кажем, че всяко нещо, което детето понася в живота си, не оставя своите последствия, но дори такова драстично положение, каквото е сегашното, може да бъде прието по-лесно от децата. Но е много важно как родителите представят ситуацията.
Как да говорим с децата и да им обясним ситуацията? Кой е най-добрият подход?
Нито тревожният подход е добър, нито неглижиращият. Зависи на каква възраст е детето.
При по-мъничките деца е хубаво да се съобразяваме с тяхното темпо и да им поднасяме информация, само когато те проявят любопитство. Така или иначе те чуват, говори се, виждат промяната в режима – и питат. Ако не попитат, няма нужда се казва нещо сериозно и да се водят някакви разговори, но в момента, в който детето попита, е важно да се каже с думи, достъпни за него. Дори да не формулирано като въпрос, а като формулиране на ситуацията, пак трябва да обясним. Например ако детето много обича да ходи на детска градина и за пореден ден няма да ходи и започне да плаче, това не е въпрос. Но е момент, в който трябва да обясним какво се случва. И е много важно да зачетем чувствата на детето и да му обясним, че то има право на тези чувства. Наличието на гняв или тъга, уви, няма да промени ситуацията. Но детето има право да преживее тези емоции и да се ядосва.
С едно по-голямо дете, което вече ходи на училище, има повече достъп до информация, осмисля разговорите на възрастните и може да се грижи самостоятелно за себе си от хигиенна гледна точка, може да се проведе малко по-дълъг разговор какво е нужно сега да се прави.
За тинейджърите важи същото. Те имат по-различни нужди и е важно да се измисли вариант, в който да се адаптират и да бъдат подкрепени. Тъй като те изграждат своята индивидуалност далеч от родителите си и същевременно са все още ангажирани с родителите и тяхното мнение, е много трудно да бъдат оставени толкова дни вкъщи. Но тревогата не е най-добрият вариант. Добре е да покажем, че има нещо притеснително, но че то не ни паникьосва, ами ни кара да вземем съответните мерки.
Наблюдаваме изключително странно обществено поведение от страна на множеството хора. Например презапасяването, което се наблюдава по целия свят. На какво се дължи това поведение?
Може би социалните психолози могат да кажат повече по този въпрос, но като цяло мога да обобщя, че хората виждат какво правят другите хора и го възприемат като норма, особено когато е така масово.
Има термин конформизъм, той е популярен и в ежедневието. Това означава да принадлежиш към дадено общество и да спазваш неговите норми, но не означава, че се уеднаквяваш с него.
Това означава, че когато видим през социалните мрежи или новините как хората пазаруват, ние възприемаме това като норма и тъй като възприемаме себе си като нормални хора, започваме да спазваме същата норма. И затова всички масово се презапасяват.
Разбира се, тук може да наблюдаваме голямата тревога на обществото. Тя се изразява в купуването на странни продукти, които иначе не очакваме да изчезнат: например дамски превръзки или тоалетна хартия. Това може би означава, че много хора си мислят, че ще им се наложи да останат за дълго вкъщи и няма да имат възможност да излязат и да си подсигурят тези продукти от ежедневието.
Затова, ако искаме да запазим собствената си идентичност и индивидуалност, е добре да ограничим информацията, която получаваме по различни канали. Най-добре да изберем да се информираме само един или два пъти на ден от проверен и доверен сайт, например на някое министерство, вместо постоянно да ровим за новини във Фейсбук.
Вие твърдите, че е здравословно да се следи само един източник на информация?
Всеки преценява сам за себе си. Но що се отнася до социалните мрежи и смартфоните – ние ги използвахме активно и преди тази ситуация. А защо ги използвахме? Именно, за да не се случи това, което се случва сега, и което приемаме много тежко, а то е да останем насаме със себе си и собствените си мисли. Ако чакам например на автобусна спирка, вместо да мисля за себе си – отварям и започвам да гледам какво пише във Фейсбук, например. Така снижавам собствената си тревога.
Така че хората така или иначе могат да продължат да използват телефоните и социалните мрежи за борба със собствената си тревога, да виждат какво другите казват, за да не останат насаме със собствените си мисли. Но ако искаме да запазим индивидуалността си по-здрава, да имаме по-трезва преценка – е добре наистина да имаме информация не от много източници, а от един – и то надежден. Обикновено това са източниците, свързани с новините от официалните министерства.
Съветвате ли тогава да се вглъбим в себе си, да се изолираме максимално и да се съсредоточим върху своите неща? Това ли е решението да се държим „умно“ в такива ситуации?
Не знам какво разбирате под „умно“, но ако искаме да се държим във връзка с реалността, просто трябва да спазваме предписанията, спуснати „отгоре“. И има хора, които са способни на това, и хора, които не са способни – чисто личностно, влизат в бунт срещу различните авторитети.
В подобна ситуация аз виждам, най-общо, два подхода. Но понеже ние, психотерапевтите, не даваме съвети, и аз не искам да казвам кой подход е по-правилен.
Първият подход е, ако наистина се чувстваме изключително дискомфортно в тази ситуация, да прибегнем до т.нар. „технически средства“, за да се справим с начина, по който се чувстваме.
Такива „технически средства“ могат да бъдат: различен тип организация на ежедневието, разделяне на деня на по-малки части, така че да бъде по-лесно поносим, да се запълни времето със смислени, приятни или удоволствени дейности за човека. Да се мисли за някакво движение вкъщи или разходка навън в час, в който няма хора и при мерки за сигурност и безопасност. Може да е чрез комуникация с близки хора, чрез рисуване или който каквото има възможност да прави и му харесва… Някои хора медитират.
С такива методи ние можем да облекчим за мъничко тревогата, депресията, страданието си и да преминем през този период по по-лек начин.
Другият вариант е: да останем със себе си с нашите мисли, без „технически средства“ и да се замислим. Да си отговорим на въпроса: „Какво в мен прави така, че аз, в този момент да съм толкова тревожен и тъжен, да ми е толкова трудно и напрегнато? Какви са тези мои качества? С какво асоциирам тази ситуация?…“
И така всеки да направи някакво изследване и самоанализ да се опита да разбере себе си. Това става трудно. Затова сме и ние терапевтите и помагаме човек да разбере себе си и трудностите, които има, да започнат да отпадат.
Това са двата варианта, като и единият не изключва другия. Могат да бъдат съчетани. А и част от колегите работят онлайн и винаги могат да помогнат.
Смятате ли, че държавата може и следва да предприеме нещо за запазването на психическото здраве на хората в тази ситуация? След като са ограничени спортове, изкуства… това си има своите последствия…
На сайта на МВР са обявени имената на различни психолози и телефони, които работят безвъзмездно.Голяма част от моите колеги също правят сайт, на който ще подпомагат хората безплатно при нужда. Мисля и че към Александровска болница има такова звено, така че помощ може да се намери.
Какво очаквате да се случи, когато паднат тези санкции за движение и дали можем да очакваме да избухнат изведнъж масови забавления, театрите да са пълни, да се организират партита и хората да опитат да наваксат по някакъв начин?
Зависи при какви условия приключи всичко, след колко време, дали ще останат мерки с идеята, че все още няма ваксина. Ако знаем, че случаите намаляват, може да се наблюдава компенсаторен механизъм, при който хората да се опитат да наваксат. Възможно е и още известно време обществото да е в ступор, да не може да приеме, че нещата са преминали.
Това е нещо интересно, което ще наблюдаваме и се надявам да бъде възможно най-скоро.
