Евтаназията – изборът сам да си бъдеш Бог

| от Вучето |

Няма човек, на когото поне веднъж в живота да не му се е искало да легне и да умре. Баба ми например поне 200 пъти годишно лягаше и умираше. Докато беше жива, де, защото един ден вярно легна и умря.

Възклицания като „Да пукна дано“ и „Жива да не бях“ са просто изрази, които използваме за по-голям експерсивен ефект, без да си даваме сметка, че за някои хора те са буквализми. Хора, които наистина искат да умрат. И не защото са тийнейджъри, преживяващи „драматична“ раздяла с гаджето заради погрешно изпратен SMS или защото страдат от хронична мигрена, която превръща ежедневието им в ад. Искат да умрат, защото ги боли, защото смъртта е неминуема и защото искат да си отидат преди да започнат да се напикават и лигавят, да не разпознават лицата на близките си, да не се сещат за какво се използва солницата или да вият от болка, когато дори тоновете морфин вече не помагат срещу агонията на края. Иначе казано, искат да умрат, за да запазят достойнството си на човешки същества.

Ще ви призная нещо.

Един от най-големите ми страхове е не да загубя крайник или близък човек, нито да ме отвлекат извънземни, за да си правят експерименти с матката ми, а да загубя контрол върху себе си и най-вече върху способността си да владея думите. А думите са най-ценното, което имам. Без тях, без да мога да ги използвам, за да изразявам емоциите си и да говоря на другите чрез тях, съществуването ми би било също толкова смислено, колкото и това на тирбушон в къщата на въздържатели. Да се разболея от болестта на Алцхаймер или някое друго, засега нелечимо дегенеративно мозъчно заболяване, което с времето да ме превърне в кух орех, който някога е бил обитаван от душа и интелект, ми се струва по-страшно от „Война на световете“ и Холокоста, взети заедно.

Вижте още: Как да се предпазим от деменция?

Затова и не от вчера ми се върти идеята, че ако един ден докторът си свали очилата и ме погледне с оня недвусмислен поглед, който вместо сто думи казва „Съжалявам“, ще искам да умра на място. И няма да ми дреме, че утре или след 20 години някой ще измисли лекарство, което ще донесе на изобретателя си един милион от фонда на Нобеловия комитет, а на мен – изцерение.

Не от вчера се вихри общественият дебат дали законът да разрешава да си тръгнем мирно от живота в момент, който ние преценим за подходящ, а не който ни е отреден „отгоре“.

Във все още силно ограничен брой страни, където, смея да твърдя, проявяват по-голямо широкомислие по отношение на анахроничните, религиозни представи за морал, правото на самоопределена смърт вече е конституционно защитен избор на индивида.

Когато се поразрових из „прашните архиви“ на интернета по темата за евтаназията, за пореден път се убедих, че древните общества са били в пъти по-разкрепостени от нашето днес и то не само по отношение на секса и тичането с километри напълно гол. Въпреки че школата на Хипократ изрично забранява да се дава смъртоносна отвара на всеки, който я пожелае, древногръцките и древноримски лечители са проявавали толеранс към определени пациенти. Нещата рязко се променят през средните векове. Всъщност ако трябва да посочим конкретна личност, която е отговорна за заклеймяването на евтаназията, това е Тома Аквински, чиито идеи ще залегнат в основата на християнската трактовка за самоубийството като греховен, небогоугоден акт. Според Аквински самоубийството е нередно, защото противоречи на естествения стремеж към вечен живот. Освен това, отнемайки живота си, човек вреди не само на себе си, но и на обществото, от което е част. И най-важното, отхвърляйки божия дар на живота, той изземва функциите на Бога, който единствен има право да решава кой кога ще умре.

В християнска Европа никой не смее да говори дори под сурдинка за евтаназията.

През XVIII век обаче започват да се чуват все по-силно отделни гласове на видни просвещенци, които поставят под въпрос авторитарността на църквата по всички теми, включително самоубийството и евтаназията. Интелектуалният отпор обаче не е достатъчен, за да се променят нещата. Напротив, към църквата се присъединява и законът, който криминализира убийството по милост.

Прехвърляме се много напред във времето – чак в 1988-а, когато в престижното издание Journal of American Medical Association e публикувана статия, в която анонимният автор твърди, че е помогнал на своя пациентка, страдаща от терминален рак на яйчниците да умре, инжектирайки я с летална доза морфин. Оказва се обаче, че този гинеколог изобщо не е единственият, който си е играел на Господ. През 90-те гръмва скандалът около Джак Кеворкян, а.к.а Доктор Смърт – човекът, помогнал на 130 души да умрат, използвайки пролука в законодателството на щата Мичиган. Докторът обича да се сравнява с Мартин Лутър Кинг и Махатма Ганди, но неговите колеги го обявявяват за „безсърдечен инструмент на смъртта“ и заплаха за обществото. Осъден е за непредумишлено убийство на 25 години затвор, от които излеждава осем. Когато излиза на свобода, Кеворкян заявява: „Евтаназията трябва да бъде легализирана. Ще работя с тази цел, но няма да нарушавам закона.“

Днес не е необходимо лекарите да нарушават закона, за да отървават пациентите си от мъките им. Но това е възможно все още само в ограничен брой страни по света. В Европа асистираното самоубийство е деяние от некриминален характер само в четири страни: Холандия, Белгия, Люксембург и Швейцария. Разбира се, то не може да се прилага самоволно, а само при определени обстоятелства и след изричното разрешение на лекари и правни лица.

Вижте още: Евтаназията на домашен любимец: понякога решението е смърт

Съвсем наскоро не кой и да е, а легендарният актьор Ален Делон се възползва от правото сам да приключи с живота си. 86-годишната икона на френското кино обяви решението си на всеослушание в пресата и социалните медии. Направи го по начин, който му отива – честно, безпардонно, високомерно. Без да иска позволение, без да търси оправдание. Защото той е мъж, който винаги е демонстрирал класа – а сега и в смъртта.

Животът, каза той в прощалното си послание към феновете, не ми носи вече кой знае какво. Ненавиждам сегашната епоха. Повръща ми се от нея. Всичко е фалш и всичко е подменено. Няма почитание към дадената дума, важни са единствен парите. Ще напусна този свят, без да ми е мъчно за него.

И ще го направи по своите правила. Ще се отърве от фалша и от всичко друго, което го дразни, включително от остаряващото и страдащо след преживения през 2019-а инсулт тяло, слагайки край на живота си в швейцарска клиника. Аз казвам: Блазя му. Може да си позволи да викне Оная с косата да го посети, когато той е в настроение да приема гости. Но колко от вас ще се възмутят от подобно решение, понеже е в разрез с общоприетите разбирания за морал, състрадание, престъпление и наказание, както и с неотмиращите христиански догми, които повеляват , че „само Бог решава кога да си отидеш“.

Обаче в света на един Ален Делон, той е и човекът, който предполага, и богът, който разполага.

Вижте още: 

Стратегии за запазване на психичното здраве след загубата на родител

 
 


Повече информация Виж всички