Всеки ден сме свидетели на инциденти, случаи в които някой има нужда от помощ, случаи, в които можем да сме полезни, дори да спасим нечий живот. В града вземането на решение дали да помогнеш, или да отминеш, е ежедневие.
Наскоро в социалните мрежи се разказа история за катастрофа на Околовръстното шосе, при която група млади хора са претърпяли инцидент, колата им е излязла от пътя и се превъртяла по таван няколко пъти. Въпреки че доста шофьори са станали свидетели на инцидента, само една кола е спряла да окаже помощ на младежите, повечето хора са решили да отминат. Разбира се, поздравленията за жената, помогнала в критичната ситуация бяха стотици. И бяха заслужени. Как да си обясним обаче реакцията на онези, които са отминали и не са спрели?
Този случай е типична илюстрация на явление, което психолозите наричат „ефект на страничния наблюдател“.
Ефектът е дефиниран във връзка със скандален случай на убийство в Куинс, Ню Йорк, от 1964г. Кити Дженовезе, 28 годишна, е брутално убита, намушкана множество пъти с нож, изнасилена, ограбена и оставена да лежи в уличка пред сградата, в която живее. Всичко това се случва в продължение на половин час, пред очите на 38 свидетели – съседи на младата жена, никой от които не намира за уместно да ѝ помогне по някакъв начин или поне да сигнализира в полицията.
За съжаление, тази история много напомня десетки подобни истории за насилие от родната ни действителност. И за още по-голямо съжаление, у нас такъв случай не би се сметнал за чак толкова скандален и със сигурност не би довел до дефинирането на психологически феномен.
След сериозно проучване на причините, спрели свидетелите да сигнализират, учените стигнали до извода, че най-същественият фактор за решението да си спестим действия в критична ситуация са околните – всички онези, които заедно с нас са свидетели на случващото се.
Всеки от тях очаква друг да вземе отношение, да направи нещо, да позвъни в полицията.
Всъщност, изследванията показват, че колкото повече хора има, толкова е по-малка вероятността някой от тях да помогне. И то не защото хората са лоши, егоисти или апатични по природа, а просто защото очакват другият, който също вижда какво се случва, да реагира първи, по-адекватно, по-подходящо.
Втората причина да изберем да не се намесваме е необходимостта да се държим по правилен и социално приемлив начин. Когато другите наблюдатели не реагират, хората често приемат това като сигнал, че реакция не е необходима, че няма да е правилно да се намесят. Тъжно е, че одобрението на обществото е толкова определящо за поведението ни, но то е дълбоко закодирано в нас.
„Какво ще кажат хората?“, оказва се, не е празен въпрос, от него зависи дали ще подадем ръка в точния момент, или ще закъснеем фатално и някой ще изгуби живота си пред очите ни.
След случая с Кити Дженовезе в „Ню Йорк Таймс“ излиза статия, която обвинява свидетелите и обществото в града в безчуственост. Много от тях заявяват, че са се страхували, други твърдят, че са мислели, че „все някой ще се обади в полицията“, а един от свидетелите направо заявява – „Не исках да се замесвам“. Доколко имаме право да съдим от позицията на също такива „странични наблюдатели“, е друг въпрос. Струва си да си зададем въпроса – аз как бих постъпил, но дано на никого да не се налага на практика да попадне пред такъв избор, защото е много възможно да изненада неприятно себе си. При всички положения, знанието за съществуването на този феномен дава шанс на ума ни да го преодолее.
Учените признават, че механизмите на явлението не са напълно изучени и изследванията върху поведението на „страничния наблюдател“ продължават. Защото все пак се намират и хора, които успяват да преодолеят колебанието, страха и идеята, че това е работа на някой друг, и правят нужната крачка. По един такъв човек стои някъде в нас, или поне така ни се иска да мислим.
Вижте още:
