Болка, която повече не мога да крия

| от Серена де Лео |

Това е една разказа на една жена за болката от диагнозата множествена склероза, която може да бележи живота. Или да не го.

Тази истина е дебела, широка и не може да бъде скрита. И разбира се, тя е плашеща.

Не може само красотата да се издига в култ, би трябвало така да постъпваме и с болката. В противен случай идва денят, в който животът ти вече не е твой. Той е превзет от нещо голямо, нещо, което не се вписва. Но не можеш да избягаш от истината, да я скриеш в любимата си рокля, тази която прикрива задника ти.

Трябва да приемаме страха, защото ако го отблъскваме той се връща, малко по-малко, за да завладее цялото ти същество.

Не вярвах, че мога да го направя. Да успокоявам другите, аз, която мога само да викам. Да ги убеждавам, че всичко е наред, аз, която непрекъснато се притеснявам. Лека-полека, започвам да разбирам, докато се нагаждам към този нов живот, който е 100 процента мой, че сега съм повече себе си, отколкото бях преди. Нищо че със зъби и нокти се боря, да не се изгубя.

Никога не си ми казвал „глупачка“

Във всичко това теб те има. Имаше те, още когато бяхме на 20, с твоята щръкнала коса и пушека от цигарите, който правеше зъбите ти по-тъмни. Първа те целунах аз, имаше дъх на никотин, на кафе, но беше сладък като дете. Малко като сега, въпреки че пушиш по-малко, а аз пия повече кафе.

Но сладостта ти остана запечатана върху теб, както аз имам онези татуировки, които не понасяш. Ти беше до мен, когато престанах да си пъхам пръстите в гърлото и никога не си ме наричал глупачка и ме научи, без дори да ми го казваш, че никой няма да дойде да ни спаси. Че да се обичаме е дълг, избор, за да се пазим от света.

Ти беше там онзи ден в колата, в началото, когато ти казах, че мислех за онова неподходящо гадже, което си мислех, че обичам преди теб. Погледна ме странно, властно: тогава разбрах, че не бях обичала никого преди теб. И че нямаше да има никой след това.

Ти беше там, когато станах жена, защото ми показа какво значи да правиш любов наистина, сред тъмните чаршафи.

Ти беше на летището, когато се влюбихме още преди да се запознаем наистина. Ти заминаваше на ваканция, а аз си търсех място в чужбина, но там беше моят дом. Ти беше там, когато се върнах с чувство на вина, че не можах да пусна корени другаде.

Винаги ме държеше за ръка и ми напомняше, че не сме едно цяло, а две завършени личности, които заедно няма да имат край.

Ти беше там всеки път, когато мен ме нямаше, твърде заета от чувството за дълг, което ме отличава. Аз, малката, пораснала преждевременно. Да правиш всичко добре, без да сбъркаш никъде. Да посяваш, за да береш плодовете после. Тук си и сега, с цялата сила, която имаш, когато е време за гроздобер, а нашето грозде не е сладко.

Падна на колене, за да ме помолиш да се оженя за теб. През зимата, в един град пълен със светлини. Вечерта бяхме пили червено вино, много червено вино. А ти не обичаш. Спомням си, че бяхме ние, най-накрая пораснали, както исках и както очаквах.

И тогава болестта дойде и скова тялото ми в стоманените си щипки. Вече не може да се срещаме на арената на телата ни, но сме все още заедно там, където се случват истинските срещи – на едно място отвъд тленното, на което склерозата не може да ме засегне. Там, където нищо не може да ме парализира – защото ти си там.

 
 


Повече информация Виж всички