Да си майка означава….

| от От блога на Карлота Чери |

Да си майка означава да имаш най-малко четири ръце: по една за двете деца, една за покупките и една за дамската ти чанта. Да бъдеш едновременно мениджър, организатор, шофьор, готвач и евентуално добър специалист в собственото си поприще. Да можеш да утешаваш, да разказваш приказки по всяко време на денонощието- включително в три през нощта и да си готов да отговаряш на всякакви въпроси.

Но цялата тази мултифункционалност е доста емоционално изтощаваща. Особено ако междувременно чакаш още едно дете – какъвто беше моят случай.

Не е лесно да държиш всичко под контрол: синът ми Алекс, да му помагам да се адаптира в новата детска градина, къщата, блогът ми, моят преводачески бизнес, уроците ми по танци. В целия вихър на събитията единственото, което върви на автопилот е моята бременност – природата си знае работата.

Понякога ми се иска денонощието да има повече от 24 часа или задачите, които изискват да бъдат свършени веднага, да бъдат по-малко.

Така миналата сряда получих емоционален срив. Първо заведох Алекс на плуване сутринта, изпотих се сто пъти, докато му обуя банския, чакам го да свърши урока, да го изкъпя след това и да го преоблека в плувния басейн, където климатикът е надут и става истинска сауна.

После бърз обяд, приготвен предварително от мен, приспах Алекс и докато той спеше, успях да поработя малко за блога ми. Облякох го отново, за да излезем, отидох на работна среща, с детето разбира се, и се опитвах да слушам внимателно, докато гледах малкия да не се залее със сока си.

На връщане на бързо минахме през супермаркета, за да купя памперси и нещо за ядене – всичко това заедно с Алекс естествено.

След такъв ден, на пръв поглед обикновен, въпреки че напоследък дори само да изляза от къщи ми коства неимоверни усилия – моето сладко синче реши, че би било много забавно да се навре между пазарските колички пред супермаркета. Той започна да се крие и да бяга от мен, а аз естествено нямаше как да го хвана с големия ми корем на бременна в осмия месец.

kolichki
Трябваха ми 15 минути, през които в истерия се обадих на баща му и го пуснах на високоговорител, за да убеди сина си да излезе оттам. Когато най-накрая успях да вкарам него и двете пазарски чанти в кората и седнах на волана, започнах да плача и сълзите се стичаха по лицето ми, без да мога да ги спра.

Продължих да плача по целия път към вкъщи, по време на вечеря и докато приспивах Алекс.

Добрата новина е, че на следващия ден, когато се събудих, се чувствах много по-добре.

Може би емоционалните сривове са именно затова, посредством сълзите тялото предупреждава, че си стигнал границата, принуждава те да забавиш или дори да спреш за няколко минути/часове/дни/, да се възстановиш и да чуеш наистина онзи вътрешен глас. Именно този, който понякога се опитваме упорито да игнорираме, преструвайки се, че можем да се нагърбим с всичко.

А всъщност не можем.

А трябва да го приемем, да приемем, че да си майка означава и понякога да рухваш, да се чувстваш безпомощна, несигурна, отчаяна, да се оставиш емоциите да побеждават разумните аргументи, да не си в състояние да контролираш всичко, да плачеш пред децата си, ако се чувстваш тъжна и притисната до стената. Да покажеш, че си ранима и слаба. Освен това е нормално понякога да се чувстваш така.

Да, вярно е, ние майките, сме невероятни човешки същества, винаги готови да се захванем с нещо, да станем по-добри заради децата, но всъщност сме просто едни човешки същества.

 
 


Повече информация Виж всички